Гео Милев
При Дойранското езеро
Езерото — кристалче на странно спокоен перламутр, в който е отразен високият лазур на октомврийското небе. Дълбоко се отразяват върховете на Беласица и Круша, дето цъфтят големи есенни минзухари и горски цикламени. Когато слънцето залязва, във вълните се издига вълшебен дворец от корал и пурпурни кристали, който бавно се дроби и угасва. От високо се вижда Дойран, бял и безлюден. Там сега не живее никой. Неговите нарове и смокини презряват и падат самотни в тишината на градините. Улиците са без шум. Зданията са бяла маска на запустение. Един мъртъв град, който обаче мами с лъжовна тишина и утешително спокойствие. Но спокойно е само езерото. Там се люлеят жълти, повехнали гори с румени петна. А когато настъпва нощта, Беласица разсипва над езерото своите печални сенки, които носят в тъмните си мантии миризмата на големи есенни минзухари и горски цикламени.
Високо на запад, в як камък, са вдълбани нашите яки позиции. Голи скали, обрасли с лишеи, бурени и тръни, дето доскоро се гнездеха змии, гущери и невестулки. Неприятелските гранати свирят над главите ни. Удрят с трясък в скалите или прехвърлят назад, дето издигат фонтани от пръст около черните, отдавна срутени зидове на някакво нещастно селце. Нито камък върху камък…Страшни свирки, с които човек бързо свиква.
През деня навред е пустота. Само страшните свирки на гранати и шрапнели повтарят постоянно страшната мисъл: Война.
———————————————————————————————————————————————————————
———————————————————————————————————————————————————————
———————————————————————————————————————————————————————
Шотландец от „Черната Гвардия“.
Трети един е донесен ранен при лазарета. Викат ме да го разпитвам, но той е почти в безсъзнание. Висок и сух, той лежи със счупен крак и пробита глава върху носилката. Нещастен син на планините, чийто баща е бил чистосърдечен овчар със звучна, облечена в зелено гайда. Синът обаче е станал войник и е дошел тук да…хвърля бомби. Но може би сега и той, когато в потъмнялото му съзнание се мяркат ту родните планини с хубави бели стада, радпръснати по тях, ту страшни българи, които „ядели хора“, и пак — огнището в една шотландска колиба — сега, може би той си спомня онази стара шотландска песен: „Съцето ми е в планините…“ Песента на Бърнса.
Едно странно и тайнствено чувство те обхваща, когато под булото на нощта и свиренето на гранатите се приближаваш към бойната линия. Не е страх — нещо по-дълбоко от страха. Чуствуваш как някакво си безсилие стиска и задавя в прегръдките си твоето съзнание и душата ти. То е един момент, който трае дълго. Ти чуствуваш, че си сам, че си откъснат, че не можеш и не трябва да си спомняш нищо; нито старите твои мисли, нито някогашните усмивки на отдалечени жени, нито книгите, които си чел… Ти си във властта на тази огряна от горящи железа нощ; която — ти го чуствуваш повелително — е първа; първа нощ. О, прекръщение на всичките кумири и желания! разпятие на блясъците и забвение на приказните диадеми, обагрени с кървави петна! ти забравяш ония, които вървят заедно с тебе. Ти си един.
Много мистичен и много чужд за самия себе си. Ненадейно си въобразяваш, че си оня строгият, мълчащият и нечуващият рицар на Дюрера, яхнал на кон, след когото грозно пристъпват Смъртта и Дяволът, еднорог и смешен. Онази тъмна средновековна гравюра. Ritter, Tod und Teufel. Тогава внезапно над нас изпищяват четири трагични гранати и ний неволно лягаме зад камъните и тръните, до които сме. И пак върху душата ти пада свръхчовешката тежест на едно самотно съзнание: Pro patria.
Аз гледам как французите се движат из своите окопи. Оттук, от наблюдателни пункт, който не зная кой и защо е кръстил „Голгота“. Нима всеки от околните върхове не е една Голгота, дето всеки час може да загине праведен страдалец? Голгота… Странен звук! При който някак неволно изтръпваш.
Денем по всичките позиции не се вижда жив човек. Само артилерийските гърмежи нарушават всеобщата тишина наоколо. Ний сме тук, а те са там, току пред нас, на отсрещния връх, всички скрити в дълбоки каменни скривалища. А през нощта бдим в окопите. Нашите погледи бляскат и техните бляскат отсреща в тъмнината. Огнени, враждебни погледи. В които се вплитат неволни, скришни усмивки. Усмивки на наболяло съжаление.
Нощем понякога французите пеят. Ний ги слушаме. Аз чуствувам една странна радост и удовлетворение, когато казвам: французите пеят. Бих искал и аз да запея. Но не мога. Не смея. Сам. Бих запял онази светломеланхолна песен на Солвейг. Дето се казва: „Ако тук на земята с теб не се срещнем пак…“ А тя казва: „Всемогъщият бог ще те благослови, ще те запази от беда и нещастия; и ти пак ще се върнеш — сърцето ми го казва…“ Знам, че очите и са пълни със сълзи. Бих запял тази песен в тази влажна лунна нощ. Но ний всички мълчим. Само французите пеят. Те.