Защото понякога нощта се превръща на огледало, в което ний виждаме очите на далечни скръбни майки и хубави жени, които мислят за нас.
И нощта е скръбна.
В една светла неделна утрина над нашите позиции се носеха два неприятелски аероплана. С един странен шум. Те не бучаха, а звучаха. С един ясен и залечен звън, като звън на камбани. Тържествени камбани в една неделна утрина. С много слънце и много яснота. Не. Една кратка носталгична илюзия. Мираж на бойните полета.
Вместо мъгливите огньове, които светеха някога от рибарските лодки и хвърляха тръпни отражения върху сивите вълни на нощното езеро, сега се движи широкото сияние на някаква чужда луна. Неприятелски прожектор, който всяка нощ обикаля с погледа си по езерото и Беласица. Чуждо, блуждающе око, което дири през тъмнината, без да знае какво.
Някой пише писмо в окопа. Не — той рисува писмо. Бавно и унесено: „Мила мамо…“ И пак вдига очите си нагоре, към облачното чело на Беласица, което се вижда над края на окопа. Но внезапно прекъсва неговата унесеност тананикането на един немец, който иде отдолу по окопа. Той пее: „Бог да пази, бог да брани наший кайзер и земята ни!“ Тогава нашият напуща бързо своята печална унесеност и му вика отдалеч весело: „Хей, дойчо! Съюз! Германски, добро!“ А той му отговаря „Никс добро, булгарски!…“
Да, Паул: той е весел и обича много песните. От него взех една малка немска песнопойка за войниците на фронта. Останах удивен, когато намерих в нея една от последните войнишки песни на моя някогашен любимец — Рихард Демел, най-яркия между модернистите в Германия, един феноменален рапсод, може би най-големия лирик на Германия след Хайне и Ленау — днес доброволец на Западния фронт. Каква популярност! Негова песен пеят победоносните полкове, без някой да знае от кого е тя: Песента на знамето.
Барабанен огън. Непрестанно през целия ден. Бетонният свод над главите ни се тресе. Цял ден. Чак додето слънцето изчезне някъде под надвисналите зад Вардар облаци. Сигурно през нощта неприятелят ще настъпи срещу нашите позиции. Войниците бяха вече в окопите, ний още при началника, в галерията, когато внезапно неприятелят поднови с още по-голяма стихийност своя барабанен оган. Само няколко минути, и през всеобщия тътнеж се зачу раздраният крясък на пушки и картечници. Ето. И ненадейно през галерията нахълтват поддръжките. Червени и шумни. Весели, неустрашими. Веднага всяка плахост пред каквато и да е неизвестна съдба зчезва. Чуствуваш, че всеки от тия мрачни и жилави хора, които минават буйно пред тебе, е един нож, е много ножове, е цял покрит с ножове; че всичките в един миг биха били стена от ножове, през която никакъв враг не би проникнал. Хората на ножа. Които като могъща вълна грабват предните бойци и ги понасят в стремителна атака напред. Ножът: блестящ и студен като погледа на змия. На страх врагам.
Веднъж тъмната нощ биде внезапно огряна от някакво кърваво полунощно зарево. Небето беше нажежена червена мед, хвърляща кървави отблясъци по околните върхове. Гореше Дойран. Запален от неприятелските гранати. Безбройни пламъци движеха високо своите шумни езици, които повтаряха: „Ний! Ний! Ний!“ Сега градът е съвършено мъртъв. Прилича на куп бели черепи, зеющи с кухи черни очи. И когато един ден изселените днес хора на този град — рибарите — се върнат след дълго и неволно скиталчество в своето родно пепелище — да, пепелище — то ще бъде едно шествие на сърцераздирателно плачущи жени и безсилни мъже. Бяхме!…Беше!… Fuimus Troies, fuit Tria! Достойна човешка скръб над всяко запустение. Тя ще бъде и тогаз. Както преди четиридесет години над моето родно пепелище.
Далеч на юг се вижда Кукуш. А в прозрачни утрини се вижда и морето, встрани е Солун. До оня ден, когато в жилите ни ще затупти победоносната кръв на нашите деди, герои на вихрени набеги срещу франки и византийци. Когато ще се развеят златни знамена и смесени със звука на метални тръби, ще се понесе тежко шумът на една безповратна буря — там, на юг, към Солун, който виждат очите ни оттук през стъклата на прозрачни утрини.