Джеймс Оливър Кърууд
При извора на реката
I
Между Конистоун от Североизточната конна полиция на Великобритания и Кийт, преследваният от закона беглец, имаше поразителна прилика. И двамата я бяха забелязали, разбира се. Тя им създаваше повече взаимно доверие и постоянно подтикваше Конистоун към поведение, което би го направило изменник на служебната му клетва. Той представляваше закона. Той беше законът.
От двадесет и седем месеца насам бе следил Кийт и винаги в ума му звучеше прощалното напътствие: „Да не се връщаш докато не го заловиш жив или мъртъв. Иначе…“
Мъчителна кашлица раздра гърдите му и пресече мислите му. Той се повдигна и седна на походното си легло. При задъхания болезнен вик, който се появи на устните му, заедно с петно от кръв, влезе Кийт и здраво го придържа̀. Кийт нищо не каза и след малко Конистоун изтри кръвта и кротко се усмихна, преди още сянката на болката да бе се изгубила от очите му. Една от ръцете му държеше ръка, над чиято китка още личеше следата от белезниците. Видът на този белег върна Конистоун към безмилостната действителност. Наистина, съдбата си играеше с тях.
— Благодаря ти, приятелю — каза той. — Благодаря.
Пръстите му стиснаха белязаната от гривната ръка.
Над главите им полярната буря вилнееше със страшна ярост, като че ли искаше да смаже малката колиба, която се бе осмелила да се издигне в сивата пустота на върха на света, хиляда и триста километра далеч от населено място. Чуваха се странни пронизващи звуци и вопли, които късаха сърцето. Когато най-после бурята утихна и последва необичайна тишина, двамата можаха да почувстват как замръзналата земя под краката им трепери и да чуят екота на разбиващи се и разпукващи ледени полета, там в Хъдсъновия залив. Заедно с този кънтеж достигна и продължителен рев, подобен на тътен от далечна битка, прекъсван от време на време — когато някоя ледена планина се разпукваше — като гръм на 40-сантиметрово оръдие. Долу през Рьос Уелкъм тонове лед си проправяха път в Хъдсъновия залив, подобни на разнебитени хунски орди.
— По-добре си легнете — посъветва Кийт.
Вместо да го послуша, Конистоун бавно се изправи на крака и се приближи до масата, на която гореше лампа с тюленова мас. Той се олюляваше като стъпваше. Седна до масата, а Кийт — насреща му. Между тях лежеше едно охлузено тесте карти за игра. Конистоун ги запрехвърля между пръстите си, вгледан право в лицето на Кийт, и се позасмя.
— Странно е, дяволски странно — каза той. — Не мислиш ли и ти същото, Кийт? — Той беше истински англичанин и даже при това отчаяно положение запазваше чувството си за хумор.
— И някак си смешно — добави той.
— Странно — да, но не е смешно! — съгласи се отчасти Кийт.
— Да, смешно е — повтори Конистоун. — Само преди двадесет и седем месеца, без три дена, аз бях изпратен да те заловя, Кийт. Беше ми казано да те доведа жив или мъртъв — и в края на двадесет и шестия месец аз те залових жив. И ако това беше спорт, ти заслужаваш награда вместо примка на шията, Кийт. Ти ме прекара през деветте кръга на ада, докато те хванах. Мръзнах и гладувах, и се давих. Не съм виждал бяла жена вече осемнадесет месеца. Беше ужасно… Но аз те надвих най-после. Това е най-чудесното и приятно в цялата тази работа — че аз те надвих и те хванах. Доказателството за това и сега е още над китката на ръката ти. Аз спечелих. Признаваш ли това? Трябва да бъдеш почтен, приятелю, защото този ще ми е последният велик лов вече — той прекъсна. Гласът му прозвуча пълен с тъга.
Кийт кимна:
— Да, ти надви — каза той. — Ти спечели тъй честно, че когато студът порази дроба ти…
— Ти не се възползва от това, за да ме победиш — прекъсна го Конистоун. Това е именно комичното. Аз те бях овързал хубавичката и те бях обрекъл вече на палача — когато — хоп! — студът порази дроба ми — ролите се разменят и вместо да ме пречукаш и да офейкаш, докато аз бях безпомощен, Кийт, приятелю… ти се опита да ме лекуваш и да ме възвърнеш към живота! Не е ли ирония на съдбата това?
Той протегна ръка над масата и сграбчи китката на Кийт. След това няколко мига остана с наведена глава, а тялото му се сгърчи от нов пристъп на раздираща кашлица. Кийт почувства болката от нея по конвулсивното стискане на пръстите около неговите. Когато Конистоун повдигна лице, червеното петно пак се бе появило на устните му.
— Знаеш ли, аз съм пресметнал точно деня — продължи той, като изтриваше кръвта с една кърпа, която вече бе цялата червена. — Днес е четвъртък. Краят ми ще дойде в петък или по някое време в събота. Аз съм я виждал тази трагедия на премръзналите дробове много пъти. Разбираш ли? Остават ми сигурно още два, най-много три дни. Тогава ще трябва да изкопаеш една яма и да ме погребеш. След това вече няма да си обвързан от честната дума, която ми даде, когато ти свалих белезниците. Питам те: „Какво смяташ да направиш“?