Кийт напусна крайречната пътека и тръгна по стария дърварски път. Въпреки дългото старание да подготви себе си за това, което Конистоун бе нарекъл „психологическия момент“, Кийт се чувстваше обхванат от непоносима възбуда. Най-накрая щеше да се срещне с големия риск и да опита късмета си. След няколко часа той ще хвърли единствената си карта. Ако спечелеше, за него имаше нов живот занапред, ако загубеше — смърт. И пак оня въпрос, който се бе мъчил да потисне изпъкна пред него: „Струва ли си да се излага на този риск?“. Дали не е било някакъв миг на безумие, когато с Конистоун се бяха впуснали в тази авантюра? Гората беше още с него. Той би могъл да свърне назад. Играта не беше още отишла толкова далеч, че да не може да се оттегли… За известно време силен импулс го тласкаше към това. Но ето че изведнъж той се озова на открито пространство при Маккофиновия завой, видя златосеялката наблизо до брега, видя как се изкачваше откъм брега самият Анди Дуган. В следния миг Кийт бе застанал вече насреща му и вдигна ръка за поздрав.
Той усети как сърцето му както никога започна да бие силно в гърдите, когато Дуган приближи към него. Можеше ли да се допусне, че речният жител няма да го познае? Кийт забрави за брадата си, забрави голямата промяна, която четирите години бяха нанесли върху лицето му. Помнеше само, че Дуган беше по-рано негов приятел, че стотици пъти те бяха седели заедно при тихия пурпурен отблясък на дългите привечери; разказвайки си легендите за голямата река, която и двамата обичаха. И винаги разказите на Дуган бяха за оня митичен рай, скрит там далеко в планините. Раят, който примамваше със, скритото в недрата си злато, където Саскатчеуан се раждаше сред скалисти кули и дето Дуган бе бродил за да дири съкровището, за което знаеше, че било скрито там някъде. Четирите години не бяха променили Дуган. Само брадата му като че беше станала по-гъста и косата — по-чорлава, от както Кийт го беше видял за последен път. От Дуган се долавяше неизменният мирис на сланинка. Кийт погълна този мирис, вдишвайки го дълбоко. Душата му жадуваше за него. Някога му беше омръзнала Дугановата сланинка, но сега му се струваше, че би могъл да яде до безкрай. Когато Дуган пристъпваше към него, обхвана го едно непреодолимо желание да му протегне ръка и да каже: „Аз съм Джон Кийт. Не ме ли познаваш, Дуган?“ Но вместо това, той каза само: „Хубаво е утрото днес!“
Дуган кимна неуверено. Той изглежда бе някак озадачен, че не може да познае този човек.
— Тук винаги е хубаво край реката — и в дъжд, и в слънце — каза той. — И който каже, че не е, той е лъжец и половина.
Беше си все същият Дуган, готов да се бори за своята река. Дума не дава да се изрече против нея. На Кийт му идеше да го прегърне, но премести товара и каза:
— Аз спах край нея цяла седмица по пътя насам откъм Къмбърлънд Хоус. Хубаво е човек да си се върне у дома!
Той свали шапката си и спокойно посрещна погледа му.
— Дали не знаете случайно Мак Доуел в участъка ли е? — попита той.
— Там е — рече Дуган.
Това бе всичко. Той гледаше Кийт с неприкрито любопитство. На Кийт дъхът му спря. Би дал много нещо да можеше да прозре какво става в главата на Дуган. В гласа на речния човек имаше една твърда нотка. Това го озадачаваше. И очите му някак си свъсено погледнаха, когато се спомена името на Мак Доуел.
— Там е инспекторът, държи се здравата — прибави той, — и за учудване на Кийт се шмугна край него без дума да каже повече. Изгуби се в храстите.
Това във всеки случай не беше добродушният Дуган от преди четири години. Кийт наложи шапката си и продължи своя път. На другия край на ливадата той се обърна и погледна назад. Дуган стоеше на пътя, с ръце дълбоко в джобовете и втренчено гледаше подире му. Кийт му махна с ръка, но Дуган не отговори на поздрава. Той стоеше безмълвен, голямата му червена брада бе пламнала под утринното слънце, гледаше подир Кийт, докато той отмина.
Това първо изпитание на новата самоличност на Кийт му донесе разочарование. Първата му среща го изпълни и с лошо предчувствие. Наистина Дуган не беше го познал като Джон Кийт, но пък и не бе го познал като Дъруент Конистоун. А Дуган не можеше да забрави човек за три-четири години! „И за половин живот не би го забравил той“ — рече си Кийт. И той схвана, че се е озовал пред едно ново и неочаквано положение. Ами ако и Мак Доуел, като Дуган видеше в негово лице само един странник? Последните думи на англичанина изпъкнаха пак в мозъка му и като някакви малки юмручета почнаха да набиват в главата му тая истина: „Ти печелиш или губиш в момента, в който Мак Доуел за първи път те погледне“. Те добиваха сега за него едно страшно съдбовно значение. За първи път той разбра всичко, което Конистоун бе имал предвид. Опасността за него не се състоеше само във възможността да го познаят, че е Джон Кийт. Опасното беше също и че може да не познаят, че е Дъруент Конистоун.