Ако преди малко бе му дошла мисълта да се върне назад, ако гласът на страх и на предчувствие за приближаващо се зло го бе подтиквал да дири свобода в друга посока, то техният предпазлив шепот сега бе съвсем безсилен. Сега играта ставаше по-опасна, но и по-интересна. Излиза, че тук имаше и трета ръка, която играеше в играта на съдбата. В тази игра Конистоун бе вече загубил живота си, а сега Кийт залагаше своя собствен живот. Това създаваше у Кийт ново силно желание да види края на тази авантюра. Представата за неговата гибел в случай, че го разпознаят се стопи. Тя вече не го потискаше, не го плашеше. Той очакваше с нетърпение да застане лице срещу лице с Мак Доуел. Чак тогава щеше да започне истинската борба. Той можеше да спечели или загуби в първия момент, когато инспекторът го погледне. В този момент той би могъл и да изгуби: набитото око на Мак Доуел би могло да долови измамата, но не и веднага да спечели. Ако играта не бъдеше изгубена след първия поглед, тя ще продължи…
Днес Кийт се готвеше като за велико и победно сражение, но все пак то нямаше да означава още пълната и крайна победа…
Сега той се чувстваше като войник, вързан за въже на разстояние, отдето чуваше звукът на неприятелските пушки и усещаше миризмата на барута им. Той смяташе, че неговият предишен свят беше негов враг, защото цивилизация значеше хора, а хората бяха със закона, а законът искаше да му отнеме живота. Никога той не бе изпитвал по-дълбоко несъгласие със старото правило „око за око и зъб за зъб“, отколкото в този час, когато съзря над долината сивата мъгла от пушека, издигащ се над покривите на родния му град. Вътре в себе си той никога не бе признал, че е престъпник. Той вярваше, че убивайки Къркстоун, убива змия, която заслужава да умре. Стотици пъти си беше казвал, че може би би свършил много по-задоволителна работа за почистване на човешкото общество, ако беше изпратил и сина подир бащата. Кийт беше отървал човечеството от един недостоен тип, а обществото искаше да го убие за това. Ето защо мъжете и жените в този градец, който бе обичал и все още обичаше, бяха негови врагове и за да намери пак приятели между тях, беше принуден да извърши една изкусна измама.
Той помнеше пътеката от тоя край на града, която влизаше в една забутана уличка, в края на която имаше бръснарница. Първо му трябваше да стигне до бръснарницата. Беше доволен, че още е ранно утро, защото така щеше да срещне малко хора. Улицата значително се бе изменила, дългите празни места се бяха изпълнили с къщи. Той мрачно се позасмя, когато си спомни, че двамата с баща му бяха заложили на това да притежават много недвижими имоти извън пределите на града. Ако очакваното разрастване на града се бе реализирало, тези техни имоти значи ще са вътре в чертите на града и ще струват много повече… Преди още да беше стигнал до бръснарницата Кийт разбра, че плановете им са се изпълнили. Населението на града се бе утроило и той се бе разширил. Кийт беше станал богат човек. Но в същия момент си спомни, че всъщност е мъртъв или поне ще стане такъв, когато след малко рапортува служебно на Мак Доуел. Какво весело боричкане щеше да настъпи между наследниците на Джон Кийт — починалия!
Старата бръснарница все още стоеше там на ъгъла, който сега бе по-ценен вече като търговско място. Само че в нея имаше нов бръснар. Той беше сам. Кийт му даде най-точни и подробни обяснения и му показа портрета на Конистоун в легитимационната книжка. Брадата и мустаците трябва да бъдат точно така, спретнати, чисто по английски. Косата да се подстриже не много късо и да се среши гладко назад. Когато операцията завърши, той поздрави с успеха и бръснаря, и себе си. С бронзов загар, изопнат като стрела, с наляти мускули, той се усмихна на себе си в огледалото. Сравни предишния Джон Кийт с този нов Дъруент Конистоун. Преди да потегли, той затегна колана си с още една дупка. И тогава се запъти право към участъка на Кралската североизточна конна полиция.
Пътят му водеше през главната улица, покрай редицата дюкяни, които бяха там преди четири години, покрай хотел „Саскатчеуан“ и малката сграда на Търговската камара, която подобно на бръснарницата все още се крепеше на старото си място в края на високия склон, който рязко се спускаше към реката. А там, неотменен като съдбата, беше Пърсивал Клери, дребният секретар! Но какъв различен Пърси! Той се бе изпъчил, пуснал бе мустаци и те бяха безупречно поддържани. Панталоните бяха безупречно изгладени, обущата му лъщяха. Стоеше пред вратата на своята сега важна канцелария, пооблегнат леко на един бастун. Кийт се позасмя като видя как замогването бе издигнало Пърсивал. Той вървеше и очите му се взираха за познати лица. Тук-там зърваше по някое, но повечето пъти срещаше чужди хора с енергична походка, които се бяха втурнали по пътя си, като че тичаха по някакви специални задачи. Ярки, крещящи фирми за покупко-продажба на недвижими имоти го поздравяваха от всяко по-видно място и автомобили започваха да профучават нагоре-надолу по главната улица, която се простираше успоредно с реката. По двадесет автомобила, там дето до скоро едва имаше по един…