Кийт видя, че му е нужно усилие, за да гледа само пред себе си, когато срещне някое момиче или жена. Всички жени му се виждаха същински ангели. Той срещна повече от десетина по пътя си за участъка и едва устояваше на желанието да спре и огледа дълго всяка от тях. Никога не е бил поклонник на жените по-рано. Възхищавал се е от тях, считал ги е за по-добрата част от човечеството — обожавал бе своята майка, но сърцето му не беше никога нито сгрято, нито разбито от страст към някоя от тях. Сега до дъното на сърцето си той обожаваше тези десетина жени! Няколко от тях бяха грознички, няколко съвсем обикновени и две или три бяха хубави. Но за Кийт това не бе важно. Те бяха бели жени и това бе достатъчно, за да бъдат те великолепни, всяка от тях! И най-обикновената от тях бе хубава. Идеше му да подхвърли шапката си и да се провикне от радост и възторг. Четири години — и сега ето го пак в тази ангелска страна! За момент той забрави Мак Доуел.
— Инспекторът е зает, сър — казаха му в отговор на неговото запитване. — Ще му съобщя, че…
— Че аз съм тук по много важна работа — добави Кийт. Той ще ме приеме, когато му кажете, че нося сведения относно известния му Джон Кийт.
Секретарят изчезна през една вътрешна врата. Едва ли бяха минали и десет секунди, когато той се върна.
— Господин инспекторът ще ви приеме, сър.
Кийт пое дълбоко дъх, за да успокои бясното туптене на сърцето си. Въпреки всичкия си кураж той усещаше, че го е сграбчила някаква студена ръка, една ръка, която сякаш се мъчеше да го повлече назад. И пак чу замиращия глас на Конистоун да му шепти: „Помни приятелю, че ти печелиш или губиш в момента, в който Мак Доуел за първи път ще спре погледа си върху теб!“
Прав ли беше Конистоун?
Печели или губи — той ще изиграе ролята си смело, тъй както англичанинът би я изиграл, ако беше на мястото му. Той изправи плещи и влезе да срещне Мак Доуел, най-изкусния ловец на североизтока.
V
Първото нещо, което Кийт видя, когато влезе в кабинета на полицейския инспектор, беше не Мак Доуел, а едно момиче. То седеше точно насреща му, когато той прекрачи прага. Светлината от един прозорец падаше върху лицето и косата й. Ефектът беше необикновен. Тя беше поразително хубава. Слънцето, което обливаше стаята с меко сияние, разгръщаше косите й като блестящо злато. Кийт видя очите й. Изопнатото й тяло, напрегнатостта в лицето й показваха някакво внезапно и необикновено вълнение. Тези неща Кийт забеляза в един миг. След това той се обърна към Мак Доуел.
Инспекторът седеше зад една маса, покрита с географски карти и книжа и изведнъж Кийт усети пронизващата изпитателност на неговия поглед. За момент той почувства у себе си обезпокоителния трепет на престъпник. След това смело посрещна очите на Мак Доуел. Те бяха — както Конистоун го бе предупредил — очи, които можеха да видят през капака в тенджерата. С неопределен цвят, изпод надвиснали рунтави сиви вежди, те цял го пронизваха още при първия поглед. Кийт обхвана с очи грижливо в чесаните сиви мустаци, ниско подстриганата сива коса и изопнатите твърди мускули на лицето на този мъж и отдаде чест.
Почувства как студена тръпка бавно пропълзя по него. Никакъв знак не се появи по това лице с железен израз в продължение на четвърт минута — никакъв белег на опознаване. И ето, подобно на слънцето, което играеше по косите на момичето, едно ново чувство премина по лицето на Мак Доуел и Кийт видя за първи път човека, когото Дъруент Конистоун бе имал за приятел, не само за началник. Той стана от стола си и като се наведе над масата, каза с глас, в който бяха смесени учудване и радост:
— Ние тъкмо говорехме за вълка — и ето го тук. Сър Конистоун, как сте вие?
За момент Кийт не виждаше нищо. Той бе спечелил! Кръвта му така заигра в жилите, че замъгли зрението му. Той почувства ръкостискането на Мак Доуел, чу гласа му. Някакво видение блуждаеше пред очите му — и то бе видението на Дъруент Конистоун, който тържествуваше. Кийт стоеше изправен, с вдигната глава, застанал бе рамо до рамо с Мак Доуел, усмихнат дори, но в тая внезапна шеметна вълна на ликуване, той не знаеше това. Мак Доуел отсече с малък трепет: