— Конистоун, да ви запозная с госпожица Мириам Къркстоун, дъщерята на съдията Къркстоун.
Кийт се поклони и задържа за момент в ръката си ръката на момичето, чийто баща бе убил. Тя беше безжизнена и студена. Устните на девойката се помръднаха и само произнесоха името. Мак Доуел говореше нещо за славата на службата и за върховенството на закона. И после с глас, който удари като барабан след запознаването, той запита строго:
— Конистоун, хванахте ли вашия човек?
Този въпрос накара и Кийт да се опомни. Той леко наклони глава и каза:
— Позволете да доложа, че Джон Кийт е мъртъв, сър.
Той видя ясно как Мириам Къркстоун се сепна, като че ли тия думи я промушиха с нож. Тя навярно правеше голямо усилие да скрие вълнението си, когато се обърна бързо от него и каза на Мак Доуел:
— Вие бяхте много любезен, господин инспекторе. Надявам се, че твърде скоро ще имам удоволствието да говоря с господин Конистоун… за… Джон Кийт.
Тя леко кимна на Кийт и ги остави.
Когато излезе, някаква озадаченост изпълни погледа на инспектора.
— Тя е все така от шест месеца насам — обясни той. Страшно заинтересована за Кийт и неговата участ. Тя, като че ли по-загрижено очакваше твоето завръщане и от мен самия даже. И любопитното е, че тя май ни най-малко не се интересуваше от цялата тази работа до преди шест месеца. Понякога се боя, че прекаленото й мислене за бащината смърт я е разстроило малко. Много хубаво момиче, Конистоун. Наистина, много хубаво момиче. А брат й е цял пор. Ей, вие не сте го забравили, нали?
Той притегли един стол близо до своя и направи знак на Кийт да седне:
— Вие сте се изменили, Конистоун.
Думите изскочиха из устата му като изстрел. Тъй неочаквани бяха, тъй че Кийт почувства ефекта от тях по всички точки на тялото си. Веднага усети какво искаше да каже Мак Доуел. Той, Кийт, не беше като англичанина; липсваха му неговите привички, неговата хладна приветливост, неподражаемата жизненост и неговото кавалерство. Когато Кийт се натъкна на обезпокоителната прямота в очите на инспектора, той живо си представи Конистоун, седнал на неговото място как щеше да засуква мустаците си между палеца и показалеца и щеше да се усмихва, като че ли беше отишъл на север едва вчера и се връщаше днес. Това беше, което Мак Доуел не можеше да намери у него. Конистоун, представителен и самоуверен, и същевременно така снизходителен можеше да изгледа инспектора или дори самия главен началник и с невъзмутимо безразличие към служебните правила да каже: „Чудесна утрин, старче!“ Кийт не беше лишен от чувство за хумор: „Как ли беснее от радост духът на англичанина, ако е в стаята в този момент!“ Позасмя се и сви рамене при тази мисъл.
— Били ли сте вие някога там — през дългата нощ самичък? — попита той. — Прекарвали ли сте шест месеца в непрекъснато изтезание под злорадите погледи на звездите? Лисиците да са лаели подире ви? Шест месеца непрекъснато да сте се борили със себе си, за да не полудеете? Аз два пъти преминах през всичко това, докато заловя Джон Кийт… струва ми се, че вие сте прав. Аз съм се изменил. И надали ще стана пак какъвто бях. Нещо си отиде — безвъзвратно. Не мога да кажа какво е то, но усещам че е така. Май само половината от мен можа да оцелее. Това е, което уби Джон Кийт. Калпаво, нали?
Той почувства, че направи щастлива, сполучлива крачка. Мак Доуел изтегли едно чекмедже изпод масата и поднесе кутия дебели пури под носа му.
— Запали една, Дери! Запали и ми разправи какво стана там. Бога ми, ти не си наполовин умрял. Една седмица в старото ни градче ще те оправи пак.
Той драсна клечка кибрит и я вдигна до върха на пурата му.
След това в продължение на един час Кийт му разказа историята за хайката. Това беше неговата история. Той почти чувстваше присъствието на Конистоун, когато думите се ронеха от устата му, забрави присъствието на човека със сериозното лице, който го гледаше и слушаше. Още веднъж той сякаш виждаше само дългите месеци и години на преследване и бягство, на глад и студ, на дълги нощи, изпълнени с усамотение, на ръба на лудост и отчаяние.
Сега именно Конистоун говореше чрез него. Това беше англичанинът, който разказваше как ужасно бе наказан Джон Кийт. Когато дойде до последните дни в самотната малка колиба на края на голата пустиня, Кийт завърши с думите:
— И така умря Джон Кийт — като истински мъж!