Той мислеше за англичанина, за спокойната и безстрашна усмивка в неговите очи, когато умираше, за последните му думи, за последното му приятелско ръкостискане и Мак Доуел научи цялата история така подробно, като че ли бе присъствал и той там. В продължение на няколко минути, след като Кийт бе свършил, той стоя гърбом към човека, когото смяташе за Конистоун и умът му бързо прехвърляше всичко, както бе загледан далеч в зелената долина на Саскатчеуан. Когато се обърна наново към Кийт, той беше станал пак железния човек, самият безмилостен и властен закон, по някакво чудо превърнат в човешка плът.
— След две години и половина такъв живот, даже и един убиец трябва да ви се е сторил светец, Конистоун. Вие сте извършил работата си бляскаво. Цялата тази история ще се докладва в Министерството и ако това не Ви донесе награда и повишение, давам си оставката! Но ние трябва все още да съжаляваме, че Кийт не доживя да бъде обесен!
— Той си плати за вината — каза Кийт беззвучно.
— Не, той не е платил, не си е платил напълно. Той просто е умрял. Платено щеше да бъде както трябва, ако беше увиснал на въжето. Неговото престъпление беше зверски жестоко. Ние ще заличим неговото име. Но аз не мога да не съжалявам. Аз бих жертвал една година от живота си да можеше сега той да е тук с вас в тази стая. Щеше да си струва. Боже! — Каква гордост за полицията щеше да бъде да бяхте довели Джон Кийт на съд след четири години!
Той потриваше ръцете си и се усмихваше на Кийт, като говореше. Очите му бяха заблестели. Законът! Той стоеше тук без сърце и душа, жадувайки за живота, който му се бе изплъзнал. Отвращение обхвана Кийт.
На вратата се почука.
Мак Доуел даде позволение и вратата бавно се отвори. Младият секретар пъхна главата си.
— Шан Тънг чака, сър — каза той.
Една невидима ръка посегна и сграбчи Кийт за гърлото. Той се извърна настрана за да скрие това, което лицето му би могло да издаде! Шан Тънг! Той разбра сега какво беше онова нещо, което го бе теглило назад, разбра защо загриженото лице на Конистоун бе го следвало по ледената пустиня и едно злокобно предчувствие в съзнанието му изпъкна сега, обяснение на онова, което Конистоун бе си спомнил и искаше да му каже тогава — когато бе вече късно… Те бяха забравили Шан Тънг, китаеца!
VI
В преддверието, отвъд стаята на секретаря, Шан Тънг чакаше. Както инспекторът Мак Доуел беше желязното въплъщение на закона, така Шан Тънг беше въплътеният дух на мистицизма и непроменимостта на своята раса. Лицето му беше лице на идол, направено от безстрастна човешка материя, вместо дърво или камък, невъзмутимо, търпеливо. Какво преминаваше през мозъка му, само Шан Тънг знаеше. Това беше негова тайна. И Мак Доуел беше престанал да го анализира или да се опитва да го проумее. Законът, стъписан в своето любопитство, беше достигнал дотам, да го приеме като някакъв загадъчен и чуден механизъм — нещо повече от човек — движим от някаква нечестива сила. Тази сила беше изумителната способност на китаеца да запомня лица. Достатъчно бе Шан Тънг веднъж да погледнеше някое лице и то биваше фотографирано в паметта му за години. Време и промени не можеха да го накарат да забрави — и законът се ползваше от него.
Мак Доуел го бе класифицирал накратко. „Или министър-председател на Китай, или — дявол в жълта кожа“ — така бе писал на началника на полицията. „Точната му възраст е неизвестна, а миналото му — мистерия. Озова се в Принц Албърт, окичен в диаманти, в лачени обуща. Странник тогава, странник и досега. Управител и собственик на локала «Шан Тънг кафе». Образован, с мек говор, подобен на жена, но единственият човек на земята, с който аз не бих искал да съм в тъмна стая при извадени ножове. Аз го използвам, но не му се доверявам, следя го и бих се страхувал от него при известни обстоятелства. Доколкото можем да издирим, той е безвреден и се покорява на законите. Но сигурно е направил своята пакост някъде, някога“.
Този беше човекът, когото Конистоун бе забравил и когото сега Кийт се страхуваше да срещне. Доста минути Шан Тънг бе стоял до прозореца, загледан в обляната от слънце площадка за обучение и в широката вълна от зеленина отвъд нея. Някаква полуусмивка бе застинала на устните му. Никой не беше виждал нещо повече от тази полуусмивка да озари лицето на Шан Тънг. Черната му коса беше гладка и грижливо подстригана. Облеклото му — безупречно. Неговото стройно тяло, както бе забелязал Мак Доуел, беше като на младо момиче.
Когато Крюзе дойде да му съобщи, че Мак Доуел ще го приеме, на Шан Тънг все още му се привиждаше златокосата фигура на Мириам Къркстоун, както я бе видял да преминава през слънчевия блясък. Имаше в дишането му някакво сходство със самодоволното мъркане на котка. Щом чу стъпките на секретаря, веднага играта на пръстите му спря, мъркането замря, полуусмивката изчезна. Той леко се извърна. Крюзе не продума — само направи движение с главата и нозете на Шан Тънг безшумно се понесоха. Само по слабия звук при отварянето и затварянето на вратата се позна, че той е влизал в стаята на инспектора. Само Шан Тънг, никой друг, не би могъл така да отвори и затвори врата. Крюзе потрепера. Той винаги потреперваше, когато Шан Тънг минаваше край него и винаги се кълнеше, че усеща някакъв мирис във въздуха, като че ли китаецът оставяше някакъв отровен дъх след себе си.