Кийт, обърнат към прозореца, чакаше. В момента, когато се отвори вратата, той усети присъствието на Шан Тънг. Всеки нерв на тялото му се изопна в непоносимо напрежение. Мисълта, че самообладанието му отслабваше и то заради един китаец го вбеси. Трябва да се обърне. Да не посрещне сега китаеца лице в лице щеше да бъде само едно отсрочване на изпитанието и едно признание в малодушие.
Той принуди ръката си да имитира обичая на Конистоун да засуква мустак и бавно се обърна, като насочи очите си право срещу очите на Шан Тънг.
За негова изненада Шан Тънг сякаш съвсем бе забравил присъствието му. Той явно бе хвърлил само бегъл поглед към него. С глас, който някой отвън би могъл да вземе за женски, той казваше на Мак Доуел:
— Аз видях човека, когото ме бяхте изпратили да видя, господин Мак Доуел. Той е Ларсен. Той доста се е променил за осем години. Пуснал е брада. Изгубил едното си око. Косата му е побеляла. Но той е Ларсен.
Безпогрешността на неговите думи и безстрастието, с което ги изричаше накара и Кийт, подобна на младия секретар, да потрепери на мястото си. Той видя, че лицето на Мак Доуел светна от задоволство.
— Той не ви ли заподозря, Шан Тънг, а?
— Той не ме видя, та да заподозре. Той ще бъде там… когато — китаецът бавно погледна Кийт и довърши — когато господин Конистоун отиде да го арестува.
Той наведе глава, когато тръгна безшумно и заднишком към вратата. Жълтите му очи не се отделяха от лицето на Кийт. И на Кийт се стори, че долови в тях една зловеща искра. В гласа му сега като че звучеше едва доловима нова нотка и пръстите му пак се сплетоха, но не така, както когато гледаше през прозореца подир Мириам Къркстоун. И изведнъж — в един мигновен проблясък, както се стори на Кийт — очите на китаеца се стесниха като тесни ивици и зениците му станаха като остриета, не по-големи от подострените върхове на два молива. Последното впечатление, което остана у Кийт от срещата с Шан Тънг, бяха очите на ориенталеца. Те сякаш бяха извлякли душата му наполовина из тялото.
— Странен дявол — каза Мак Доуел. — След като си отиде, винаги усещам като че някаква змия е била в стаята. Той все още ви мрази, Конистоун. Три години не са го променили в това. Той ви мрази като отрова. Вярвам, че би ви убил даже, стига да му се отдадеше случаят да стори това, но ако би знаел, че ще може да се изплъзне безнаказано. А вие — вие цъфтящ идиот — просто сучете мустак и се смеете насреща му? Аз бих се чувствал по-другояче, ако бях на ваше място.
Вътрешно Кийт се питаше защо ли Шан Тънг е мразел Конистоун?
Мак Доуел не прибави нищо за да го осветли. Той събираше разхвърляните по масата му книжа и се усмихваше с едно жестоко задоволство:
— Да, това ще да е действително Ларсен, щом Шан Тънг казва така — рече той на Кийт. След това, като че ли в момента му хрумна, запита:
— Вие ще постъпите отново на службата, нали Конистоун?
— Аз дължа на службата още месец или нещо подобно, докато ми изтече срокът, нали? А след това… да, навярно ще постъпя отново.
— Добре! — отговори инспекторът. — Аз ще ви натъкмя едно сержантско място за един месец. А дотогава вие сте в отпуск и можете да правите каквото искате. Вие познавате Брейди, агента на Компанията, нали? Той е нагоре по Макензи сега, пътува и ето ви ключа от неговата колиба. Знам, че ще ви бъде приятно да се намерите отново под истински покрив и Брейди няма да има нищо против щом събера тридесетте му долара месечен наем. Разбира се, участъковите казармени помещения са отворени за Вас, но предполагам, че вие бихте предпочели тая къщица, докато сте в отпуск. Там всичко си е на мястото: от ваната до орехотрошачката, а зная и един японец в града, който търси място за готвач. Какво ще кажете?
— Чудесно — извика Кийт. — Ще отида там веднага и ако вие свирнете на япончето, ще ви бъда много благодарен. И ако обичате да му кажете да донесе продукти за вечеря — прибави той.
Мак Доуел му даде ключа. След десет минути Кийт беше далеч от участъка и се катереше по един зелен склон, който водеше към къщицата на Брейди.