Въпреки това, че той не бе изиграл своята роля блестящо, все пак вярваше, че бе удържал победа. Анди Дуган не бе го познал, а той беше един от най-близките му приятели. Мак Доуел го бе приел, изглежда без никакво подозрение. А пък Шан Тънг…
Да, Шан Тънг именно тежеше на душата му, даже и в момента, когато душата му трептеше от радостното вълнение на успеха. Той не можеше да се отърве от образа на китаеца, когато излизаше заднишком през вратата на инспектора. Пламтящите иглени върхове на очите му го пронизваха, когато излизаше. Не омраза бе това, което бе видял в лицето на Шан Тънг. Кийт бе сигурен в това. То не беше чувство, което би могло да се охарактеризира. То беше сякаш чифт механически очи, курдисани в главата на едно изумително ефикасно механическо чудовище, които бяха се съсредоточили върху него в ония няколко минути. Но Шан Тънг бе човек. Той прилича на рентгенов апарат, беше хитър. Да имаше друга кожа, човек не би го взел за такъв, какъвто е всъщност. Безупречността на неговия говор и обноски беше повече от необикновена; понякога това просто дразнеше като нещо, което никой китаец не би трябвало с право да притежава. Така си размишляваше Кийт като отиваше към хижата на Брейди.
Той се опита да отхвърли потискащото го чувство от тая случка, растящото подозрение, че не бе минал безнаказано под обстрела на очите на китаеца. Стараеше се да заглуши своето душевно безпокойство. Запали една от половината дузина пури, които Мак Доуел бе пуснал в джоба му. Добре беше да почувстваш отново една пура между зъбите си и да вдишаш аромата й. На височината, където беше къщичката на Брейди, той спря и се огледа наоколо. Инстинктивно очите му се обърнаха най-първо на запад. Натам половината от града лежеше под него и отвъд бяха залесените склонове, реката, пътеката всред зелените равнини. Сърцето му заби малко по-бързо. На около километър разстояние се виждаше едно залесено място, прилично на малко паркче. В дърветата на това паркче бе бащиният му дом. Сградата беше закрита, но през мрежата на дърветата той съзря върха на стария комин да се аленее на слънцето, като че ли му кимаше за „добре дошъл“. Кийт забрави Шан Тънг, забрави Мак Доуел, забрави, че сам той бе Джон Кийт, убиецът. Всичко потъна в морето на безкрайна самота, която го заля. Той погледна към дома, който някога беше негов и всичко, което видя беше червеният тухлен комин, който аленееше на слънцето и постепенно се менеше, докато най-сетне му заприлича на надгробен камък. Кийт се обърна към вратата на хижата със задавено гърло и със замъглени очи.
Къщицата бе затъмнена от спуснати пердета, когато Кийт влезе. Едно след друго той ги дръпна и слънцето нахлу вътре. Брейди беше оставил жилището си в ред и Кийт почувства около себе си една приветлива и ведра атмосфера.
Брейди беше къщовник. Едва ли дори и жена би могла да уреди къщата по-уютно и удобно. Кийт застана в голямата дневна стая. На единия й край имаше здраво иззидана камина, съчки, очакващи само докосването на кибритената клечка. Читалищната маса на Брейди и удобният му стол — кресло, бяха притеглени близо до камината. Лули, тютюн, книги и списания отрупаха масата. И над тяхното безредие се издигаше кехлибареното рамо на една бутилка пълна до половината с чудесната „Алд Рейди“ — стара ръжена ракия.
Кийт усети, че устните му се разтягат в усмивка. Усмивката му беше посрещната от безжизнените стъклени очи, които го гледаха от грамадната глава на американски елен, поставена над полицата на камината. След това погледът му преброди по стените, украсени с още препарирани глави, обувки за сняг, стойки за пушки и всички останали неща, които служеха за работа на Брейди. Оттук виждаше и съседната малка трапезария, а зад нея беше кухнята. Той направи оглед и на двете и откри, че Мак Доуел бе прав — действително и орехотрошачката не липсваше в домакинството на Брейди. Намери и банята. Тя не беше по-голяма от сандък за пиано, но ваната беше по негов размер. Като отвори прозореца и провря глава през него, Кийт видя, че ваната бе скачена с един резервоар за дъждовна вода. Цялото това удобство бе рожба на нечий находчив ум. Кийт се изсмя силно, с оня смях, който избликва от душата на човек, когато се чувства доволен. Сега, когато бе разгледал вече банята, той почувства истинска симпатия към Брейди. Хареса спалнята му за своя собствена. И тука имаше лули и тютюн, книги и списания, и лампа за четене, и маса, близо до леглото. Когато Кийт направи по-подробен оглед на дневната откри, че имаше и телефон.
В това време слънцето беше залязло. Откъм запад прииждаха буреносни облаци. Той отвори вратата, от която можеше да гледа към реката, и вятърът, който леко лъхаше, предхождайки бурята, разроши косата му и прохлади лицето му. И както някога, в този ветрец той долови уханията от обширните простори на прериите, там отвъд горите. Усети примамващия хлад на далечни планински върхове.