Небето бързо потъмня и заедно с тътена на далечна гръмотевица той видя светкавица да разсича небето. В главата му изведнъж се промъкнаха мисли, които устните му не бяха изричали. Защо ли да не се отзове на повика на природата, който бе стигнал до него през всичките изживени години? Сега беше времето — и защо да не отиде там? Защо да живее с риска на една авантюра тук, където и дом, и приятели, и даже самата надежда са умрели за него? Не всичко беше изгубено! Не всичко беше мъртво! Над гробището на неговото минало се носеше един могъщ глас, който го зовеше да върви. Той ще върви! Утре… днес… довечера… ще започне да прави планове!
Кийт очакваше потопа, който прииждаше с рева на вятъра. Такава буря обичаше. Гласът й бе като грохота на милиони гигантски колесници, търкалящи се отгоре по небесата.
Вътре в къщичката ставаше все по-тъмно, като че ли беше се свечерило. Той коленичи пред купчинката сухи съчки до камината и запали клечка кибрит. Отначало пламъкът помъждука, после брезата пламна като напоена с масло за подпалки. Жълт пламък запращя и се издигна нагоре към комина. Кийт не обичаше да пуши от чужди лули. Извади своята и я напълни от тютюна на Брейди. Той беше английска смес, богата и ароматична. Докато огънят се разпалваше все по-ярко и ароматът на тютюна изпълваше стаята, Кийт се отпусна в големия удобен стол на Брейди и протегна крака със задоволство. Мислите му пътуваха, подгонени от шума на бурята. Той ще си има една къщичка като тази, там, в девствените планини, където се раждаше пяната Саскатчеуан. Ще я построи като къщичката на Брейди, даже и резервоарчето за дъждовна вода ще бъде същото. Ще отиде далеч оттук след няколко години и никой не ще си спомня, че някога е живял Джон Кийт.
Изведнъж внезапен телефонен звън го изправи на крака. След четири години живот в самота и пустош, той бе твърде необичаен за Кийт. Навярно бе Мак Доуел, който му се обаждаше във връзка с японеца готвач или пък да го попита харесва ли му жилището. Да, навярно е за това… Той повтори мисълта си гласно, слагайки лулата на масата. И все пак когато ръката му се допря до телефона почувства желание да се дръпне назад. Един втрещен глас му пошепна да не отговаря, да си иде, докато бурята бушуваше, да се върне пак в дивата природа, да си проправи път към западните планини.
С рязко движение той откачи слушалката й я допря до ухото си. Не бе Мак Доуел, нито пък Шан Тънг. За негова изненада бе гласът на Мириам Къркстоун.
VII
Защо ли го търсеше Мириам Къркстоун в миг, когато небето и земята трепереха от трясъка на гръмотевиците? Какво искаше от него? За какво й бе нужен? Кийт недоумяваше. Гласът на Мириам бе остър, като че ли тя се страхуваше бурята да не попречи на думите й. Била звъняла на Мак Доуел, но било вече късно — Кийт бил тръгнал за къщата на Брейди; сега го молеше да я извини, че му отнема времето скоро след завръщането му, но вярваше, че той сигурно ще я разбере. Тя го канеше да дойде да я види тази вечер в осем часа. Било важно за нея. Ще дойде ли?
Преди да спре за момент и да размисли Кийт вече отговори, че ще отиде. Той чу нейното „благодаря ви“, нейното „довиждане“ и окачи слушалката слисан. Доколкото можеше да си спомни, не беше произнесъл повече от седем думи. Хубавата млада жена от големия Къркстоунов дом явно бе издала своя страх от светкавиците, като приключи разговора, колкото можеше по-скоро. Защо ли не бе изчакала да телефонира след като бурята преминеше?…
Почукване на вратата прекъсна мисълта му. Той стана и пусна вкъщи, едно човече, което въпреки че бе вир-вода, цяло сияеше в усмивка. Това бе Вали, японецът. Той не беше по-едър от шестнадесетгодишно момиче. Навсякъде от него шуртеше вода и палтото му бе издуто от пакети, които той се бе грижил да опази от пороя на дъжда. Кийт го хареса от пръв поглед. Чувстваше, че е невъзможно да устои на заразителната усмивка на Вали и докато японецът тръскаше водата от себе си в кухнята като мокро куче, той го последва и му помогна да се разтовари. Докато дребният японец извади и последния пакет, вече бе успял да изприказва на Кийт, че дъждът бил хубав, че се казва Вали, че очаква да му плаща пет долара седмично и че можел да готви „екстра“. Кийт се засмя от сърце, а Вали беше така зарадван от цялата обстановка и новото си място, че постоянно удряше токовете си, кланяйки се. След това за около час той остана сам да се оправя в кухнята. Скоро Кийт започна да долавя божествена миризма оттам. Ароматът и цвъртящите звуци го уверяваха, че Вали без да губи време се бе заловил да демонстрира своето умение в областта на готварството.