По лицето на Кийт се четеше дълбоко страдание. Вчера те двамата бяха сравнили своята възраст. Той беше на тридесет и осем, само малко по-млад от човека, който го бе преследвал и който в момента на постигането на целта си умираше. Досега те не бяха изложили фактите тъй ясно. Кийт бе изпитвал някакво смущение при мисълта да каже на Конистоун за безнадеждното му положение. За него се бе оказало по-лесно някога да убие човек, отколкото да каже на Конистоун, че ще умре. Сега, когато Конистоун бе отмерил времето, което му оставаше да живее, с такава точност и с такова учудващо хладнокръвие, товар се бе смъкнал от плещите на Кийт. Един срещу друг на масата те се гледаха в очите и този път ръката на Кийт стисна ръката на Конистоун. Те изглеждаха като братя в болнавата светлина на тюленовата лампа.
— Какво смяташ да направиш? — повтори Конистоун.
Лицето на Кийт сякаш се състари, докато англичанинът го гледаше. — „Мисля… че ще се върна назад“ — каза той тежко.
— Къде? В Коронейшън Гълф? Ще се върнеш в онези вонящи ескимоски хижи? Ако направиш това, ти ще полудееш…
— Навярно — каза Кийт. — Но това е единственото, което ми остава. Ти знаеш добре. Ти по-добре от всеки знаеш как ме гонеха. Ако бях отишъл на юг…
Сега беше ред на Конистоун да кимне с глава бавно и замислено.
— Да, разбира се — каза той. — Те те гонят безмилостно и ти си чудесен лов за тях. Но ще те спипат даже и там. А мене ми е… жал.
Конистоун напълни лулата си и я запали. Кийт забеляза, че държеше запалената клечка без тя да трепне. Твърдостта и самообладанието на този човек бяха забележителни.
— Жал ми е — каза той пак. — Аз те обикнах. Знаеш ли, Кийт, аз бих искал да си ми брат и да не беше убил човек. Оная вечер, когато ти нахлузих белезниците, аз се чувствах ужасно. Не бих ти казал никога това, ако не беше близо смъртта. Но каква полза има да премълчавам? Не е справедливо да се държи един човек на такова място цели три години, бягащ от дупка в дупка като плъх и после да го повлекат на бесило. Аз знам, че в твоя случай това не е справедливо. Чувствам го. Не искам да те изпитвам, приятелю, но ще ти кажа, че не вярвам вече на официалните „факти“. Аз смело бих се обзаложил, че ти не си такъв какъвто те изкарват. И затова бих искал да зная защо именно… си убил съдията Къркстоун.
Кийт стисна двата си юмрука върху масата. Конистоун видя как сините му очи за момент потъмняха от някакъв див пламък. В този момент легна някаква странна тишина над колибата и в тази тишина влудяващото джавкане на малките бели лисици рязко се издигна над далечния тътен на ледовете.
II
— Защо съм убил съдията Къркстоун? — Кийт бавно повтори въпроса. Стиснатите му ръце се отпуснаха, но пламъкът в очите му продължаваше да гори. — Какво ти казват официалните „факти“, Конистоун?
— Че ти си убил хладнокръвно и че нашата полиция е на изпитание, докато ти не бъдеш обесен.
— Много неща зависят от гледната точка, не е ли така? Ами ако кажа, че аз не съм убил съдията Къркстоун?
Конистоун се наклони напред и това движение събуди кашлицата му. Смъртният пароксизъм пак разтресе тялото му и когато премина, дишането му беше запъхтяно, като че ли съскаше през сито. — Боже мой, неделя или събота — задъхано изрече той. — Кийт, тя иде…
— Не, не, не тогава — каза Кийт и преглътна буцата, която заседна на гърлото му. — По-добре пак да си легнеш.
Конистоун събра силите си.
— И да умра като заек, така ли? Не, благодаря ти, старче. Аз искам да узная фактите и ти не можеш да лъжеш един умиращ човек. Уби ли съдията Къркстоун?
— Аз… не… знам — отговори Кийт бавно, като го гледаше в очите. — Мисля, че да и все пак не съм уверен. Аз отидох в дома му през оная нощ, решен да търся правосъдие или да го убия. О, да можеше ти да погледнеш през моите очи, Конистоун. Ти би могъл, ако познаваше баща ми. Майка ми беше умряла, когато съм бил хлапенце и аз отраснах с баща си като с приятел. Едва ли някога съм мислил за него само като за мой баща. Бащите са нещо обикновено. Той беше нещо повече от това. От момента, когато станах десетгодишен, ние бяхме неразделни. Мисля, че чак когато станах на двадесет години, той ми каза за смъртната вражда между него и Къркстоун, но това не би ме безпокоило… защото аз не мислех, че може да има някакво последствие от нея… Докато един ден Къркстоун впримчи баща ми. Тогава аз разбрах, че през всичкото това време, с години тази змия беше дебнала удобния случай. Това беше примка и баща ми бе попаднал в поставения капан. Даже и тогава той мислеше, че неговите политически неприятели, а не Къркстоун, бяха му устроили това. Скоро открихме истината. Баща ми бе осъден на десет години, а бе невинен. И единственият човек на земята, който би могъл да докаже невинността му беше Къркстоун. Конистоун, ако ти знаеше тези неща и беше на мое място, как би постъпил?