Той с нетърпение чакаше да мръкне. Вали, омотан в една голяма мушама, беше изпратен да донесе някои от дрехите на Конистоун.
Беше осем без четвърт, когато Кийт тръгна за дома на Мириам Къркстоун.
Още в този ранен час нощта се разстилаше — тежка и тъмна, пропита с гъста, дъждовна мъгла. От върха на могилата той не можеше вече да различи долината на реката. Слизаше надолу по някаква тъмна пропаст, в която светлините на града мъждукаха като далечни звезди. Беше малко след осем, когато пристигна до къщата на Къркстоун. Тя беше построена доста навътре в едно оградено с желязна ограда пространство, гъсто залесено с дървета и храсти. Кийт видя, че верандата пред входа бе осветена, за да му покаже пътя. Завесите бяха спуснати, но една мека и топла светлина се разстилаше зад тях.
Той беше сигурен, че Мириам Къркстоун е чула шума от стъпките му по настланата с дребен чакъл алея, защото едва се бе допрял до старовремското чукче на вратата, когато тя сама се отвори. Самата Мириам го поздрави на прага. Той пак задържа ръката й в своята. Тя не беше студена, както заранта в кабинета на Мак Доуел. Сега гореше като от треска, а зениците на момичето бяха разширени, със светещ огън. Кийт би могъл да помисли, че изплувайки от тъмнината на нощта, той я бе стреснал, но не беше така… Тя криеше нещо, което се бе случило преди да дойде Кийт. Стори му се, че чу почти безшумното затваряне на врата в дъното на дългия коридор и ноздрите му доловиха лек аромат. Между него и светлината падаше тънък воал от дим — беше дим от цигара.
В гласа на Мириам Къркстоун прозвуча известно стеснение, когато тя го покани да окачи палтото и шапката си на една старомодна закачалка до вратата. Той нарочно се забави малко, стараейки се да си припомни къде бе усетил този парфюм по-рано. Спомни си стъписан… След като Шан Тънг бе излязъл от кабинета на Мак Доуел се носеше същият лек мирис.
Домакинята се усмихваше, когато той се обърна, и пак се заизвинява за необичайната си молба към него.
— Тя е… наистина… необичайна. Но аз чувствах, че вие ще разберете, г-н Конистоун. Мисля, че постъпих така без да премисля… Пък ме е страх от светкавиците… Но исках да ви видя. Не мога да чакам чак до утре, за да науча какво стана там горе. Дали е… странно за вас това?
По-късно той не можеше да си спомни какво точно й бе отговорил. Тя се обърна и Кийт я последва през голямата квадратна врата, която извеждаше от преддверието. Това бе същата врата с голямо плъзгащо се крило, която той бе заключил в оная съдбоносна нощ, преди години, когато се бе борил с бащата и сина. Сега в рамката на същата врата се очерта профилът на стройната фигура на момичето върху фон от ярка светлина. „Майка й е била красива“ бе мисълта, която премина през главата на Кийт, когато влезе в стаята, пазеща спомена за ужасното убийство. Всичко му бе познато и той се почуди от малкото промени в нея. Там пак стоеше големият стол с кожените подръчници, в който бащата на това момиче бе седял някога. И масата си беше същата. Стори му се, че дори същите дреболии бяха още върху полицата над камината. Една позната икона все още висеше между двата прозореца. Изобразената мадона, също като някогашния господар на тоя дом, бе толкова дебела, че не можеше да бъде хубава. Синът, точно копие на бащата, бе стоял гърбом към мадоната и нейните претлъсти ръце като че ли лежаха върху раменете му тогава. Кийт помнеше това…
Момичето го гледаше изпитателно, когато се обърна към него. Той открито бе огледал стаята, без да прикрива това. Младата дама дишаше нервно, косата й блестеше разкошно под светлината на надвисналия полюлей. Тя седна, озарена от тази светлина и му направи знак да седне насреща й — до същата маса, от която бе грабнал медното преспапие, убило Къркстоун. Той никога не бе виждал нещо така прекрасно както нейните очи. Спомни си за подозрението на Мак Доуел, за неприятната физиономия на Шан Тънг и с усилие на волята се овладя. В малък сребърен пепелник до лакътя му имаше три угарки от току-що изпушени цигари.
— Разбира се, вие си спомняте тази стая?
Той кимна.
— Да, беше вечер, както сега, когато дойдох. На другия ден потеглих по дирите на Джон Кийт…
Тя се наклони напред и сключи ръце пред себе си на масата.
— Вие ще ми кажете ли истината за Джон Кийт? — попита тя с нисък напрегнат глас. — Ще ми се закълнете ли, че това е самата истина?
— Не ще скрия от вас нищо от онова, което казах на инспектор Мак Доуел, госпожице — отговори той, като се бореше със себе си, за да може да срещне и издържи погледа й. — Струва ми се, че бих могъл да ви кажа дори повече…