— Тогава… кажете, истината ли казахте, когато рапортувахте на инспектор Мак Доуел? Мъртъв ли е Джон Кийт?
„Би ли могъл Шан Тънг да издържи погледа на тези прекрасни очи?“ — питаше се Кийт. Би ли могъл китаецът да я подчини на себе си, както бе загатнал Мак Доуел? Пред Мак Доуел лъжата бе изречена с лекота от устата на Кийт. Сега тя заседна в гърлото му. Без да му даде време да се приготви, момичето бе се прицелило право в целта, право в същността на въпроса. Отговорът значеше живот или смърт за него и за момент той не можа да го намери. Явно бе — натъкваше се на подозрение. Тя не би могла да пита така, водена само от интуиция. Отначало Кийт се стъписа, но после намери сили да се овладее повече от всякога:
— Бихте ли искали да чуете повече за Джон Кийт и как умря той? — попита Кийт.
— Да. Това е, което искам да знам.
Той забеляза, че тя стисна ръцете си. Тънките й пръсти силно се впиха едни в други.
— Аз се колебая, защото ви обещах да разкажа дори повече, отколкото съм казал на Мак Доуел — продължи той. — А това не ще бъде приятно за вас. Той е убил баща ви. Не може да има съчувствие в сърцето ви към Джон Кийт. Няма да бъде удоволствие за вас да чуете, че аз обикнах тоя човек и че съжалявам за неговата смърт.
— Продължавайте, моля ви.
Ръцете й се отпуснаха. Пръстите й вече лежаха спокойно. Лицето й бавно помръкна. Сякаш се бе надявала на нещо и тая надежда чезнеше. Възможно ли е тя да е очаквала да й каже, че Джон Кийт е жив?
— Познавахте ли този човек? — попита я той. — Него. Джон Кийт?
Тя поклати глава отрицателно.
— Не. Аз бях далече оттук, на учение, доста години. Не го помня.
— Но той ви е познавал, искам да кажа — виждал ви е — каза Кийт. — Говореше ми за вас през ония дни, когато беше безпомощен и умиращ. Казваше, че му е жал за вас и че само заради вас едничка съжаляваше понякога за възмездието, което е получил баща ви. Виждате, аз се изразявам с неговите думи… Той никога не промени мнението си за това. Вие навярно никога не сте чували неговата версия за убийството?…
— Не.
Отговорът неволно се изплъзна от устните й. Тя очакваше да продължи, без да откъсва ни за минута очите си от лицето му.
Той не повтори разказа си точно така, както го бе предал на Мак Доуел. Фактите бяха същите, но сега в тях беше и живият огън на собственото му съчувствие, на собственото му убеждение. Разказа всичко от гледна точка на Кийт. Лицето на Мириам Къркстоун ставаше все по-бледо, а ръцете й станаха пак неспокойни, докато слушаше за пръв път версията на Кийт за трагедията. Думите му я отвеждаха нагоре в онази страна на снегове, ледове и ескимоси. От този момент той вече не беше Кийт, говореше с устата на Конистоун. Описваше седмици без слънце и влудяващи месеци, докато очите на момичето сякаш пламнаха. Когато най-после той дойде до малката колиба, в която Конистоун бе умрял, пак бе станал Джон Кийт. Той не би могъл да говори за себе си така, както говори за англичанина. А като стигна до момента, в който погребваше Конистоун под пода на колибата, едно тихо ридание отвъд масата го сепна. Но нямаше сълзи в очите на Мириам. Сълзите може би биха скрили от него измъчеността и страданието, което видя там. Но тя не се издаваше… Опитваше се да поеме дъх крадешком. И след това рече:
— И… това значи… беше Джон Кийт!
Той наведе глава в потвърждение на лъжата и мислейки за Конистоун, каза:
— Той беше най-чистият човек, когото съм срещал, съжалявам, че е мъртъв…
— И аз също съжалявам.
Тя протегна ръка към него през масата, бавно, колебливо. Той я загледа.
— Наистина ли казвате това?
— Да, аз съжалявам.
Той пое ръката й. За момент пръстите й го стиснаха. После се отпуснаха и леко се отдръпнаха от него. В този момент той видя една внезапна промяна да настъпва по лицето й. Тя гледаше зад него през дясното му рамо. Очите й се разшириха, зениците й се разтвориха и тя спря дъха си. Със светкавичната бързина и бдителност на преследван човек, той се извърна. Стаята бе празна… Нямаше нищо друго освен един прозорец зад гърба му. Дъждът продължаваше да ситни отвън и Кийт забеляза, че пердето не бе спуснато като пердетата на другите прозорци. Докато той гледаше, момичето отиде и спусна това перде. Той схвана, че тя бе видяла нещо, което я бе стреснало за момент, но не я запита. Вместо това, като че ли не бе забелязал нищо, поиска разрешение да запали една пура.
— Виждам, че тук някой пуши — извини се той, като посочи с глава към фасовете.
Той я наблюдаваше внимателно и да можеше би си взел думите обратно, веднага щом ги изрече. Бе я хванал в клопка. Брат й не беше в града. И този мирис, който някой бе оставил в стаята, идваше със сигурност не от американска цигара. Кийт съзря как лека червенина заля шията й и пропълзя към бузите. За него беше мъчно сега да не вярва на Мак Доуел. Да, Шан Тънг е бил тук и него бе чул да се изплъзва по коридора, когато той влизаше. И вероятно Мириам бе видяла лицето му на прозореца.