Това, което тя каза го смая.
— Да, това е един мой възмутителен навик, г-н Конистоун. Аз се научих да пуша на Изток. Мислите ли, че това е крайно лошо?
Той бе потресен. Идеше му да й каже:
„Ти, хубава малка лъжкиньо… Бих искал още сега да разкрия твоята наивна лъжа, но няма да го направя защото ми е жал за тебе“.
Вместо това, той отхапа края на своята пура и каза:
— В Англия жените често пушат. Лично аз може да имам предубеждение към това, но не смятам, че е някакъв грях, особено когато човек е такъв добър познавач на… ориенталски цигари.
След тези думи, той не беше в състояние да се прикрива. Усмихна й се откровено.
— Аз не вярвам, че вие пушите — каза той.
Кийт стана на крака, все още усмихващ се като по-голям брат, очакващ нейното доверие. Тя не бе разтревожена от прямотата, с която той бе открил истината. Не беше и смутена вече. В един миг му се стори, че тя гледа някъде през него и като че ли в очите й заблестя странно желание. Обхвана го неизмеримо състрадание към дъщерята на човека, когото беше убил. Кийт задържа това за себе си. Той беше отишъл вече доста далеч…
На вратата тя му подаде ръката си и му пожела „лека нощ“. Изглеждаше трогателно безпомощна и той си помисли, че би трябвало да я вземе в прегръдките си и да я утеши.
— Вие пак ще дойдете, нали? — пошепна тя.
— Да, аз скоро ще дойда пак — каза той. — Лека нощ!
Той излезе вън, под гъстия дребен дъжд. Вратата се затвори зад него, но преди това долови задавено ридание от устните на Мириам Къркстоун.
IX
Ръката на Кийт беше върху дръжката на револвера му, когато си проправяше път през черната нощ. Той не виждаше чакълената алея под краката си, можеше само да я усеща. Нещо, което беше повече от предположението караше да усеща, че Шан Тънг беше някъде наоколо и той се питаше, дали това беше предчувствие и какво можеше да значи. С острия инстинкт на хрътка Кийт се мъчеше да познае дали не го заплашва някаква опасност. Той премина през вратата на оградата и започна да се спуска по склона към града. Чак тогава се зае да обобщи впечатленията си и да анализира положението. Когато днес стоеше на вратата на къщата на Брейди посрещайки бурята си бе помислил, че окончателно е решил какво ще прави по-нататък. Сега обаче всичко бе хаос. Умът му бе объркан. Не можеше да напусне градчето Принц Албърт веднага, както го бе тласкало желанието му преди няколко часа. Мак Доуел фактически му бе възложил задача. А мисълта за госпожица Къркстоун го задължаваше да остане. Шан Тънг — също.
Той имаше усещането на човек, който стъпва по много тънък лед, но не бе в състояние да каже къде именно е опасно, фатално тънък.
— Защо ли, по дяволите, ще оставя някакъв си проклет китаец и едно хубаво момиче да нахлуват в живота ми, ако не беше заради Мак Доуел…
И тук спря. Твърде дълго се беше борил със суровата действителност и не беше склонен да се води от самоизмама. Сега той си призна, че това, което го задържаше тука, бе Джон Кийт. По някакъв необясним начин Джон Кийт, макар официално мъртъв и погребан, беше замесен в някаква мистериозна история, в която Мириам Къркстоун и Шан Тънг бяха движещите фигури. И доколкото той бе сега Дъруент Конистоун, а не Джон Кийт, това би трябвало да не го интересува. Нямаше защо да се бърка и можеше да си отиде в планината, ако иска. Само в тази посока той можеше да види, че „ледът под краката му“ е достатъчно здрав и дебел, за да не се провали под него. Кийт би могъл да даде сега един вял доклад на Мак Доуел, да забрави мис Къркстоун и да изчезне от заплахата на Шан Тънг. Джон Кийт, повтори си той, ще си бъде официално мъртъв, а щом е мъртъв, законът повече не ще се интересува от него.
Той затвърдяваше в себе си тази мисъл, когато налучкваше пътя през мрака надолу към града. Мириам Къркстоун бе прелестно хубава и бе сигурна примамка за неговите изследователски наклонности. Кийт копнееше за схватка с Шан Тънг. Такова развитие той не беше предвиждал, нито пък Конистоун беше предвидил. Те бяха планирали само спасението на скъпоценната глава на Джон Кийт и тази вечер той почти бе забравил едно лице от неприятната действителност — палача. Истината му се наложи с потискаща сила, а безкрайната му самота пак насочи ума му към неговите далечни планини.