В града животът бе замрял. Светлините блещукаха тук-там през мрежата на дъжда. От време на време някоя врата се отваряше. Долу към реката някакво куче виеше. Всичко беше затворено пред него. Нямаше вече домове, където би могъл да влезе и да бъде посрещнат с приветливото „Добър вечер, Кийт. Драго ни е да ви видим. Влезте, скрийте се от дъжда“. Той не би могъл да отиде дори и при Дуган, стария си приятел. Сега си даде сметка, че именно старите му приятели бяха ония, които той трябваше най-старателно да избягва, за да не се издаде сам. Приятелството не съществуваше вече за него. Градът бе като пустиня, където не би могъл да намери пак нещата, които е изгубил. Спомените, които бе пазил дълго, сега бяха за него мъчителни спомени. За момент Дъруент Конистоун съвсем потъна във всепоглъщащата тъга на Джон Кийт.
Той влезе в един слабо осветен дюкян за да си купи пури. Вътре бе пусто, само съдържателят шеташе още. Лакътят му случайно закачи телефона. Реши да телефонира на Вали и да му каже да напали хубав огън в камината. Пред огъня Кийт надълго ще размисли преди да влезе във връзка с Мак Доуел.
Този, който отговори, не беше Вали и Кийт тъкмо щеше да се извини за грешката, когато другият глас запита:
— Вие ли сте, Конистоун?
Беше Мак Доуел. Какво би могъл да прави инспекторът горе в негово отсъствие? Освен това имаше някаква настойчивост във въпроса, който стрелна по жицата. Мак Доуел почти викаше.
— Да, аз съм, сър — отговори той някак отпаднало. — Аз съм в града, запасявам се с малко пури. Защо е тази нервност в гласа ви?
— Недей задава въпроси, а тичай по-скоро тук — гръмна пак Мак Доуел отсреща. — Готвя ти най-голямата изненада в живота.
Кийт чу на другия край шумното окачване на слушалката. Нещо се бе случило и Мак Доуел беше възбуден. Излезе озадачен. Някак не му се бързаше твърде да стигне на хълма. И най-злополучните времена, които го бяха постигали, не бяха смогвали съвсем да го сломят.
Когато стигна до билото на хълма, той видя, че всички стаи на къщата бяха осветени, но пердетата бяха спуснати. Той се питаше дали Вали ги бе спуснал или пък това беше предпазливост от страна на Мак Доуел. Подозрението го накара да премести кутията с пури, за да може десницата му да е свободна. Някъде из мрака гласът на Конистоун го напътстваше тъй, както го бе напътствал горе в колибата на ледената пустиня: „Недей влиза слепешката в примка. Ако се стигне до борба, бори се!“
В този момент стана нещо, което накара сърцето му да спре. Той беше близо до вратата. Ухото му се прилепи до нея. И той се вслуша в някакъв глас. Това не бе гласът на Вали, нито пък на Доуел. Бе глас на жена или момиче.
Кийт отвори вратата и влезе, като бързо взе през две, през три стъпалата, които го изведоха през малкото антре в голямата стая. Влизането му бе тъй внезапно, че живата картина пред него остана непроменена за момент. Брезови съчки пламтяха в камината. В големия стол седеше Мак Доуел, полуизвърнат, пушейки пура, втренчен в него. Седнало на едно ниско столче, той съзря момиче. Отначало, заслепен малко от светлината, Кийт помисли, че то бе дете, необикновено хубаво дете с широко отворени очи.
Той свали шапката си и избърса водата от очите си. Мак Доуел не се помръдна. Момичето бавно се изправи. Тогава Кийт видя, че то не беше дете — беше вероятно на осемнадесет години. Стройно, крехко създание с изморен вид, което в този момент беше готово да се разсмее или заплаче. Или може би нещо средно между двете. За негово смущение, тя бавно пристъпи към него със странен израз на лицето. Мак Доуел продължаваше да стои неподвижен и да гледа втренчено.
Сърцето на Кийт подскочи от вълнение, което той нямаше време напълно да изпита. В тези широко отворени, светнали очи на момичето той долови заплаха за себе си. Ръцете на момичето се протегнаха към него и тя извика с глас, който трепереше и се пречупваше между ридание и смях.
— Дери, не ме ли познаваш? Не ме ли позна?
Той стоеше като онемял. Тя бе толкова близо до него, че би могъл да я прегърне. Лицето й беше бяло като платно, очите й блестяха като звезди, ръцете й се протягаха към него.
— Дери, не ме ли познаваш? Не ме ли познаваш?
Това беше ридание, вик. Мак Доуел бе станал. А Кийт разтвори обятия и в миг момичето се озова в тях. Трепереща и ридаеща, младата дама беше сложила глава на гърдите му. Той усещаше притискането на меката й коса върху лицето си, ръцете й бяха около врата му. Тя го целуваше — не веднъж и не два пъти, а непрестанно. Самият той я прегърна по-здраво. Той чу гласа на Мак Доуел. Далечен му се стори този глас сега, който казваше, че ще ги остави сами и че ще ги види пак утре. Кийт чу вратата да се отваря и затваря. Мак Доуел си бе отишъл. А меките малки ръце все още силно обхващаха шията му. Посетителката плачеше на гърдите му като малко дете. Той я притисна по-близо към себе си. Една бурна радост го връхлетя. Но тази радост бързо премина. Тя пламна, изгоря и остави сърцето му пусто. Той чу звук в кухнята. Там се движеше Вали. Видя пак стените, стола, в който Мак Доуел бе седял, пламтящия огън в камината. Ръцете му се отпуснаха. Девойката вдигна глава и сложи двете си ръце на лицето му, гледайки го с очи, които Кийт сега вече позна. Това бяха очите, които го бяха гледали от избелелия портрет в часовника на Конистоун.