В сърцето му нахлу като пламък желанието да признае и изповяда истината, да каже всичко на това момиче. Той не беше Дъруент Конистоун, нейният брат, а Джон Кийт — убиецът. Но нещо отблъсна това желание, нещо по-могъщо, по-силно… Победи борческата сила у всеки човек, която го кара да се самосъхранява.
Бавно той се отдръпна от нея, знаейки че за тая нощ поне „гърбът му бе към стената“. Тя му се усмихваше от големия стол и въпреки всичко той й се усмихна.
— Сега трябва да те пратя да спиш, Мери-Джозефин, а утре ще приказваме за всичко — каза той. — Ти си тъй уморена, готова си да заспиш за една минута.
Тънки бръчици се появиха на хубавото й чело. Това беше израз, който Кийт хареса от пръв поглед.
— Знаеш ли, Дери, аз почти започвам да мисля, че доста си се изменил. Ти по-рано ми викаше „Джуди“. Но сега, понеже вече съм голяма, май че по̀ ми харесва „Мери-Джозефин“, макар че не би трябвало да бъдеш толкова сериозен. Дери. Кажи ми истината, страхуваш ли се от мен?
— Да се страхувам от теб?
— Да, защото съм голяма. Не ме ли обичаш тъй, както ме обичаше преди една, две, три, седем години? Ако ме обичаш не би ми казал да ида да спя само няколко минути след като ме видя за първи път от толкова време, Дери, ще заплача. Ще заплача…
— Недей — помоли я той. — Моля ти се, недей!
Скочи от големия стол, накара Кийт да седне в него и се сгуши на коленете му.
— Ей така! — тя погледна малкото часовниче на ръката си. — Ще идем да спим след два часа. Имаме да си говорим сума неща. Няма да чакаме до утре, Дери. Разбираш за какво говоря, нали? Не бих могла да заспя, докато не ми кажеш. И ти трябва да ми кажеш истината. Каквато и да е тя, аз все тъй ще те обичам. Дери, Дери, защо направи това?
— Направил съм — кое? — попита той глупаво.
Той загледа безнадеждно огъня, но чувстваше палещия въпрос в очите на момичето. Той усети, че бърза промяна премина през нея. Тя сякаш не дишаше и той схвана, че неговият отговор беше повече от неподходящ. С него той бе показал, че или не знае, или че се преструва че не знае нещо, което би му било невъзможно да забрави, ако той беше Конистоун. Най-после той вдигна глава и я погледна. Радостната руменина бе се изгубила от лицето й. То беше се изопнало. Ръката й, която гальовно се бе обвила около врата му, се смъкна долу.
— Изглежда… че ти би предпочел да не бях идвала. Дери — каза тя, като се мъчеше да не издаде хълцане в гласа си. — И аз ще се върна, ако ти искаш да ме отпратиш. Но аз винаги съм си мечтала за твоето обещание, че един ден ти ще пратиш за мен или ще дойдеш да ме вземеш. И аз бих искала да зная… преди да ми кажеш да си вървя… защо. Защо се укриваше от мен през всичките тия години, оставяйки ме между онези, които ти знаеше че ме мразят, както мразеха теб? Дали защото не ти беше мъчно за мене? Или пък защото… защото… — тя наведе глава и странно пошепна — Или пък защото те е било страх?
— Да ме е било страх? — повтори той бавно, като пак гледаше в огъня. — Страх… — той насмалко щеше да прибави „От какво?“ но се усети и спря.
Брезовият огън лумна внезапно и изфуча към комина. Сред пламъците той съзря пак онова странно нещо, което веднъж го бе изпълнило с тръпки, усети присъствието на Дъруент Конистоун много близо до себе си. Стори му се, че за момент зърна един проблясък от Конистоуновото лице и някъде в себе си усети един шепот, който бе Конистоуновият глас. Той беше обхванат от една свръхестествена и властна сила, която подчини. Беше повече от интуиция и по-силно от физическо желание. Той разбра, че англичанинът би искал Кийт да издържи играта така, както се готвеше да я продължи сега. Девойката го чакаше да отговори. Устните й бяха се стиснали напразно. Неговото колебание, резервираността му при посрещането й и явното му желание да отбегне от това загадъчно нещо, което изглежда толкова много значеше за нея, бяха предизвикали светеща болка в очите й. Той бе виждал такъв израз в очите на физически наранени същества. Посегна с ръце и приглади назад гъстата й мека коса. Пръстите му се заровиха в копринения безпорядък на косите й и за момент той я погледна право в очите преди да продума.
— Малко момиченце, ще ми кажеш ли истината — попита той. — Изглеждам ли аз като предишния Дъруент Конистоун, твоя Дъруент Конистоун? Кажи!
Гласът й бе слаб и угрижен, но болката полека изчезна от погледа й, защото той я бе прегърнал.
— Не, ти си променен.
— Да, аз съм променен. Една част от Дъруент Конистоун умря преди седем години. Тази част от него бе мъртва, докато той влезе през тази врата тази вечер и те видя. Тогава в нея пак се запали животът. Това, което бе мъртво, започна да се събужда, започна да си припомня. Гледай, малка Мери-Джозефин. От това е…