Той прокара ръка по челото си и сложи пръст на белега си.
— Аз получих това преди седем години. То уби половината от Дъруент Конистоун, оная част, която трябваше да живее. Разбираш ли? До таз вечер…
Очите й го поразиха. Те ставаха тъй големи, тъмни и втренчени. За него беше мъчно да продължи лъжата по-нататък…
— Много седмици аз бях мъртъв — с труд изрече той. — И когато се възвърнах към живота физически, бях забравил много неща. Знаех името, самоличността, но иначе… само някакви призрачни съновидения за това, което бе ставало преди. Аз те помнех тебе, но то беше като на сън, който беше винаги с мен. Струваше ми се, че цял век вече търся едно лице, един глас, нещо което съм обичал повече от всичко на земята, нещо което бе винаги близо и при все това никога не се намираше. И това беше ти, Мери-Джозефин, ти!
Дали това бе истинският Конистоун, който говореше сега? Той пак почувства вътре в себе си оная сила, която не беше негова. Това, което бе започнало като лъжа, го порази сега като нещо, което бе истина. Това бе той, Джон Кийт, който бе дирил и копнял, и се надявал. Джон Кийт, а не Конистоун бе, който се бе върнал в един свят, изпълнен с чувство на изоставеност и самота. И на Джон Кийт именно един милостив Бог бе изпратил това създание в часа на най-черно отчаяние. Той не лъжеше сега. Той се бореше. Бореше се да запази за себе си късче любов. Когато ръцете на момичето докоснаха лицето му и той чу измъчения, изпълнен с тъга вик от нейните уста, чу своето име, вече не усещаше какво говори. Притисна я в обятията си, зацелува я безспирно. Обещаваше, че щом като веднъж я е намерил, той няма да я напусне вече. Ръцете й бяха обвити около него. Те двамата приличаха на две деца, отраснали заедно, които се срещаха сега след дълга раздяла и Кийт разбра, че обичта на Конистоун към това момиче трябва да е била много силна. Неговата лъжа сега бе спасила както Конистоун, така и него самия. Нямаше време да се издирва причината, поради която англичанинът бе изоставил момичето, което бе дошло през океана, за да го намери. За тази вечер стигаше, че той бе Конистоун и тук бе неговата сестра.
Най-сетне той се изправи заедно с нея, държейки я малко настрана от себе си, за да може да я гледа в лицето, измокрено от сълзи и сияещо от щастие. Тя простря ръка към лицето му и докосна белега. Кийт видя в очите й безпределно състрадание. Ръката й леко поглади белязаното му чело. Той почувства, че неговият по-предишен свят се изплъзва изпод нозете му и заедно с триумфа го заля вълната на благодарност за онова неопределимо чувство, което бе му дошло навреме на помощ и му бе дало силата и куража да излъже. Защото тя му вярваше, вярваше му напълно и без сянка на съмнение.
— Утре, ти ще ми помогнеш да си спомня много неща — каза той. — А сега мога ли да те помоля да отидеш да спиш, Мери-Джозефин?
Тя гледаше белега.
— И през всички тези години аз не съм знаела — пошепна тя, — не съм знаела… Казвали ми бяха, че си умрял, но аз си знаех, че това не може да е вярно. И полковник Репингтън… — тя съзря нещо в лицето му, което я накара да спре. — Дери, не помниш ли?
— Ще си спомня — утре. Но сега не мога да мисля за нищо, освен за тебе, утре…
Тя бързо наведе главата му и целуна белега от жигосването.
— Да, да, вече трябва да се приготвяме за спане, Дери — извика тя бързешком. — Ти не бива да мислиш прекалено много. Утре всичко ще си дойде на мястото, всичко. А сега можеш да ме отпратиш да спя. Помниш ли…
Тя се улови за думата, захапа устната си да не доизговори.
— Кажи ми! — настоя той. — Помня ли какво?…
— Имаше обичай да идваш, когато вече си лягах и да ме загръщаш топло в завивката за през нощта. После ме целуваше за „лека нощ“.
Той кимна.
— Да, спомням си.
Кийт я отведе в гостната стая, донесе й двата износени куфара и запали лампата. Това беше стая, обзаведена за мъж, но Мери-Джозефин се спря за момент и я огледа с удоволствие.
— Това е дом, Дери, истински дом — прошепна тя.
Той не й обясни, че този дом бе взет под наем и че това бе първата му нощ в него. Такива маловажни подробности можеха да почакат до утре. Кийт й показа банята. После обясни на Вали, че сестра му бе дошла и че ще трябва да се смести в кухнята. Кийт-Конистоун знаеше вече какво се очакваше от него да направи, какво трябваше да направи. Той целуна Мери-Джозефин за „лека нощ“ и тя го прегърна нежно и сърдечно, както никой не го бе прегръщал до тази вечер. Това го развълнува дълбоко и той усети радостно опиянение.