Първото желание, което го обзе, беше да се спасява. Той би могъл да се измъкне, да избяга… Нощта би го погълнала в себе си. Един миг по-късно съжаляваше, че мислейки как да спаси кожата си, бе забравил Мери-Джозефин. Неговите разбушувани чувства започнаха да се успокояват.
Защо Шан Тънг му бе изпратил това предупреждение? Защо не бе отишъл направо при Мак Доуел с изумителното си разкритие, че човекът, когото смятаха за Дъруент Конистоун, е Джон Кийт, убиецът на бащата на Мириам Къркстоун?
Тези въпроси хвърляха Кийт в ново вълнение. Той препрочете бележката. Шан Тънг не беше се целил току-тъй напосоки. Той знаеше, знаеше със сигурност, че това не беше Дъруент Конистоун. И сигурно вярваше, че Кийт е убил англичанина, за да открадне самоличността му. Погледът на Кийт пак се спря на картичката. „С поздравленията на Шан Тънг“. Какво значеха тези думи? Дали заедно с поздравленията си Шан Тънг не го предупреждаваше и не му даваше шанс да се спаси?…
Първоначалната му тревога понамаля… Колкото повече размисляше за листчето в ръката си, толкова по̀ се убеждаваше, че непроницаемият Шан Тънг по-малко от всеки друг човек в света би бил склонен да постъпва така, ако нямаше някаква важна причина за това. Само един извод можеше да се направи в случая: че китаецът играеше своя игра и че той бе избрал този необикновен начин да даде на Кийт да разбере, че е по-добре да се махне от сцената, докато не е станало късно. Явно беше, че намерението му е било да избегне възможността за една лична среща… Това бе поне първото впечатление на Кийт.
Той се обърна да огледа прозореца. Нямаше съмнение, че Шан Тънг бе влязъл през него. И прагът на прозореца, и транспарантът носеха следите от вода и кал. По пода също имаше кал. Изисканият китаец не бе обърнал внимание на краката си.
До вратата, която водеше към голямата стая, Кийт видя къде Шан Тънг бе стоял известно време, подслушвайки, навярно, докато Мак Доуел и Мери-Джозефин са били във външната стая, очакващи Кийт. Изведнъж погледът му се прикова на средната дъска на вратата. Брейди бе я боядисал със светло бежова боя, която сега изглеждаше почти бяла — и там Шан Тънг бе написал дебело с молив часа на своето посещение „22,45“. Кийт тихо подсвирна от смайване. Погледна часовника си. Беше дванадесет и четвърт. Той беше се върнал преди десет, а хитрият Шан Тънг му даваше да разбере, че повече от четиридесет и пет минути бе подслушвал до вратата. Беше шпионирал него и Мери-Джозефин през ключалката.
Да беше някоя друга незначителна особа, като Вали например, уличена в подобно деяние, на Кийт би му се приискало да го смаже. Сега той бе изненадан от себе си, че не изпитваше чувство на възмущение от това открито признание в подслушване. Той схвана, че Шан Тънг не бе оставил следите от своето присъствие просто от дръзко нехайство, а бе направил това с определена цел.
Кийт беше нащрек, готов да долови присъствието на духа на Конистоун. В тази стая за него имаше съобщение от жизненоважно значение.
В този критичен момент Кийт прибегна към свой собствен подход. Той седна, запали пак лулата си и съсредоточи цялата сила на ума си върху Шан Тънг. Като се абстрахира, доколкото можеше, от стаята и от приключението на тая нощ се постара да анализира обективно. За своя изненада той откри, че постепенно започва да придобива едно необикновено и неочаквано отношение към китаеца. От момента, в който бе срещнал Шан Тънг в кабинета на инспектора, той го смяташе за главния враг на своята свобода, за единствената голяма застрашаваща го опасност. Сега не чувстваше нито лична вражда, нито лична омраза към него. Изпитваше страха и недоверието на човек, който наблюдава хитър противник в игра или борба. Той откри, че неговата мисъл се движеше паралелно с мисълта на Шан Тънг. Като прехвърляше мостове над междини, които иначе никога не би прескочил, най-накрая се добра до ключа. Сега му стана ясно, че първият му импулс е бил погрешен. Шан Тънг не е мислил, че Кийт ще потърси спасение в бягство. Той е допуснал, че белият човек ще вникне по-дълбоко в смисъла на предупреждението. Желанието на китаеца е било на първо място да даде на Кийт да разбере, че той не е единственият, който играе опасна игра. Самият Шан Тънг също участва в една хазартна игра, като мнимият Дъруент Конистоун с негов силен коз в нея.
Китаецът недвусмислено показваше, че е разбулил тайната и знае, че той е Джон Кийт, а не Дъруент Конистоун. Съобщил му бе също, че предполага кой е убил англичанина. Едно логично предположение при дадените обстоятелства. Съобщението, което бе оставил на Кийт, не беше заплашително. Имаше всъщност вежливост в това, че бе изпратил картичката с поздравленията. Отбелязаният с молив върху вратата час без други бележки, беше един намек. С него той искаше Кийт да знае, че разбираше особеното му положение до този час, че е чул, а може би и видял доста от онова, което бе станало между него и Мери-Джозефин. Леко отвореният прозорец, калта и пръските по пердетата и пода, угарките, всичко това беше оставено, за да привлече вниманието на Кийт към кутийката на масата.