Кийт без да иска изпитваше известно възхищение от китаеца. Двата въпроса, на които сега трябваше да отговаря, бяха: „В каква игра Шан Тънг е замесен?“ и „Какво иска китаецът да сторя аз?“
Изведнъж се сети за Мириам Къркстоун като възможен обект за посещение на Шан Тънг. Спомни си нейния неочакван и смущаващ въпрос тази вечер, с който тя бе изказала подозрение и съмнение в смъртта на Джон Кийт. Той беше отишъл при Мириам в осем. Навярно много наскоро след това, след като тя беше зърнала лицето му на прозореца, Шан Тънг се е спуснал бързо към хижата на Кийт. Главните факти изпъкваха пред него, незамъглени вече от хаоса на предположения. Ако я нямаше Мириам Къркстоун, Шан Тънг сигурно би отишъл при Мак Доуел и в този момент Кийт би се оказал с белезници. Мириам Къркстоун се бореше за нещо, което беше повече от нейния живот.
Мисълта за това накара Кийт да потрепери и стисне юмруци.
Шан Тънг сигурно тържествуваше, но не напълно… Една част от неговата победа беше все още непостигната. По някакъв незнаен начин Джон Кийт трябваше да хвърли последната карта в играта. Как и кога, той не можеше да разбере. В едно нещо бе убеден, че в замяна на тази печеливша карта, която държи в ръцете си, Шан Тънг няма да издаде това, което бе открил за самоличността на Кийт. И утре Шан Тънг ще очаква отговор…
Това утре бе вече на път. Беше един часът, когато Кийт пак погледна часовника си. Преди двадесет часа той бе хапнал последната си закуска под открито небе. Само единадесет часа бяха изминали откакто бе усетил мириса на Андидугановата сланина, а още по-скоро бе седял в малката бръснарница на ъгъла, питайки се каква ще бъде съдбата му, когато се изправи пред Мак Доуел. Стори му се невъзможно да е изминало толкова малко време оттогава. Ако у него имаше някакво съмнение в действителността на всичко това, то леглото бе насреща му, за да го убеди в нея. Беше истинско, а той вече от години не бе спал в истинско легло. Вали му го беше приготвил. Чаршафите бяха снежнобели. Имаше завивка с къдрички по края и бухнали възглавници. Те канеха с мекотата си. Изглеждаха толкова леки, като че ли могат да се понесат във въздуха. Ако в този момент бяха се надигнали пред очите на Кийт, той само бегло би погледнал това необикновено явление. След бързото натрупване на изумителните събития в тези петнадесет часа, една плуваща във въздуха възглавница би му се видяла нещо в реда на нещата. Но възглавниците си останаха, където бяха. Той вече беше решил да не бяга. Не би могъл и да седи буден цяла нощ. Леглото го мамеше.
Имаше нещо специално насочено към него в гостоприемния вид на възглавниците. То не беше само обща, безлична покана, а предназначена за него. И Кийт откликна.
Когато си легна бе един и половина. Определи си четири часа сън, защото намерението му беше да стане при изгрев-слънце.
Нуждата бе превърнала Кийт в точен човек-хронометър. Във втората година на изгнанието си той бе изгубил своя часовник. Отначало му се струваше като че ли бе изгубил ръката си, част от мозъка си, жив приятел. Оттогава, докато наследи часовника на Конистоун, той разчиташе на вътрешния си часовник.
Леглото на Брейди обаче и пухкавите възглавници го провалиха. Когато сутринта, след посещението на Шан Тънг, той се събуди, видя че слънцето вече нахлуваше през източния прозорец на стаята му. Топлината и неговата светлина, която падаше право върху лицето му и го караше да замижава, му подсказваше че беше твърде късно. Той предположи, че бе осем часът. Когато напипа и извади часовника си изпод възглавниците, видя че бе минал четвърт час повече. Той тихо стана, като мускулите му се изопнаха. Гърдите му се издуха от дълбокото вдишване на въздуха. Прозорците бе оставил отворени, когато си легна и сега от тях струеше свеж въздух. Той се чувстваше силен. Бе готов за Шан Тънг, за Мак Доуел… И в тази готовност витаеше трепетът на очакването за нещо прекрасно. Беше поразен, когато откри колко много искаше да види Мери-Джозефин час по-скоро.
Запита се дали тя още спеше и си отговори, че малка беше вероятността да е станала — даже и в осем часа. Навярно ще спи до пладне, горкото уморено малко създание! Той се усмихна с любов в огледалото на тоалетната маса на Брейди. Но познати гласове в другата стая го накараха с любопитство да се приближи до вратата. Те бяха съвсем тихи. Той силно напрегна слух и сърцето му затуптя ускорено. Единият от тях бе гласът на Вали, а другият — на Мери-Джозефин.