Конистоун запали друга клечица от пламъка на лампата, подвоуми се и отговори: „Не знам още, стари приятелю. Какво направи ти?“
— Аз просто паднах на колене пред този мерзавец — продължи Кийт. — Не знам дали някога човек тъй е молил за живота на друг човек, както аз молех и просех за живота на баща ми. Трябваха само няколко думи от Къркстоун, които биха го освободили. Бих дал всичко, което имах за неговата свобода. Господи! Никога не ще забравя тази нощ! Той беше седнал, тлъст и мазен, два големи пръстена блестяха на дебелите му пръсти. Една чудовищна жаба в човешки образ… Влезе и синът му, угоен и противен като баща си. И той злорадстваше над моята мъка. Аз не знаех, че такава омраза можела да съществува на света, че отмъщението можело да достави такава радост. Чувах отвратителния им смях, когато излязох вън в нощта. Гласовете им ме преследваха, чувах ги в дърветата, идваха с вятъра. Изведнъж се върнах назад и влязох пак в тази къща, без да почукам и пак застанах срещу тях. Този път, Конистоун, аз се бях върнал твърдо решен да получа справедливост или да убия. Отчасти може да се каже, че бе предумишлено убийството, но аз отидох с голи ръце… На вратата имаше ключ и аз я заключих. След това явно им казах какво искам. Без заобикалки…
Кийт стана от масата и започна да се разхожда напред-назад. Вятърът пак бе затихнал. Те дочуваха воя на лисиците и глухия тътен на ледовете.
— Синът започна пръв — продължи Кийт. — Той скочи върху мен. Аз го ударих. Вкопчихме се един в друг и тогава бащата се нахвърли върху мен с някакво оръжие в ръка. Не можах да видя какво беше то, но бе тежко. Първият удар едва не строши рамото ми. В боричкането аз изтръгнах предмета от ръката му и тогава разбрах, че е правоъгълна медна плоча, преспапие. В същия момент видях сина да грабва един подобен предмет от масата. Вземайки го, той счупи лампата на писалището. Борбата продължи на тъмно. Не чувствах, че се боря с хора. Създаваха ми ужасното усещане, че се намирам в тъмнина между виещи се змии. Да, аз удрях силно. Синът — също, но никой от нас не можеше да види къде точно нанася ударите. Усетих, че моето оръжие удари в нещо и тогава именно Къркстоун се строполи с вик. Ти знаеш какво стана след това… На другия ден в стаята се намери само една медна плоча. Синът беше скрил другата. И тази, която бе намерена, беше покрита с кръвта и космите на Къркстоун. За мен нямаше изгледи за спасение. И затова избягах… Шест месеца след това баща ми умря в затвора. А мен вече три години ме гонят, както ловджийски кучета гонят лисица. Това е всичко, Конистоун. Дали аз съм убил съдията Къркстоун? И ако аз съм го убил, мислиш ли, че бих съжалявал за това, даже и да ме обесеха?
— Седни!
Гласът на англичанина заповядваше. Кийт се свлече пак на стола си, дишайки тежко. Той видя светлина в стоманено сините очи на Конистоун.
— Кийт, когато човек знае, че ще живее, той е сляп за много неща. Но когато знае, че ще умре, е друго… Ако ти бе ми разказал същото преди един месец, аз все пак бих те предал на палача. Това е мой дълг, щях да ти кажа, че истината не е такава. Но ти не можеш да лъжеш пред мен сега. Ти няма да се връщаш в Коронейшън Гълф. Ще отидеш на юг! Ще се върнеш пак в Господната земя. И ти не ще отидеш там като Джон Кийт — убиеца, а като Дъруент Конистоун от кралската северозападна конна полиция на Негово Величество! Разбираш ли ме, Кийт? Разбра ли?
Кийт само го гледаше втрещен. Конистоун беше измислил този план от известно време и предчувстваше как той ще изуми Кийт.
— Добре нагласено, не мислиш ли? Ти ми харесваш. Аз те ценя много и не виждам никаква пречка ти да не продължиш да живееш с моето име, на мое място. Няма нищо лошо от морална гледна точка. Никой не ще почувства моята липса. Аз бях „черната овца“ там, дома в Англия, по-малък брат и прочие. Когато трябваше да избирам между Африка и Канада, избрах Канада. Предполагах, че всички у дома мислят, че съм умрял. Не са чували нищо за мен вече шест-седем години. И най-хубавото в моя план е, че ние дяволски си приличаме. Подстрижи си малко мустаците и брадата, прибави малък белег над дясното око и ти можеш да се изтъпаниш срещу самия стар Мак Доуел и обзалагам се, той ще скочи и ще извика: „Господи, Боже мой, та това е Конистоун“. Това е всичко, което мога да ти оставя, Кийт: дрехите на един умрял човек и името му, но ти ги оставям от сърце. На мен няма да ми бъдат нужни вече от вдругиден.