Забавно му се видя като се улови, че с прекалена суетност се зае с тоалета си. Това бе едно съвършено непознато за него усещане. Заедно с дрехите на англичанина слугата беше донесъл от участъка и малък сандък, който все още беше заключен. До тази сутрин Кийт не беше го забелязал. Струваше му се, че е по-скоро каса, отколкото пътнически сандък. Окован бе с четири дебели медни ленти. Ръбовете и ъглите бяха обковани със същия метал. Самата ключалка изглежда никога не би се поддала без ключ. Името на Конистоун бе ясно изрязано на една медна плочка над ключалката.
Кийт огледа сандъка, като размишляваше. В малката колиба на Ледената пустиня Конистоун бе казал с някакво безразличие: „Може да намериш между вещите в къщата ми нещо, което ще ти помогне“. Тия думи сега изпъкнаха в паметта на Кийт. Дали англичанинът, правейки нехайна забележка, не беше имал предвид съдържанието на този сандък? Не бе ли възможно той да държи заключено решението на загадката около Мери-Джозефин? Той разгледа по-внимателно ключалката и откри, че с необходимите инструменти тя би могла да бъде разбита.
Като свърши с обличането, той среса с четка брадата си. Сега, заради Мери-Джозефин той много искаше да може да се избръсне гладко, да бъде спретнат и безупречен.
Макар че брадата му придаваше отличаващ го военен вид, той желаеше сега да я няма. Големият й недостатък беше, че го правеше да изглежда по-стар. Освен това кой знае как дяволски боде, когато…
Но изведнъж Кийт се опомни и си отдаде чест в огледалото с одобрителна усмивка. „Ти си тук и трябва да се държиш здравата“, подсмихна се. Той все пак имаше симпатичен вид, въпреки брадата. Бе радостен…
Отвори вратата толкова леко, че Мери-Джозефин отначало не го видя. Тя беше гърбом към него и се навеждаше над масата. Стройната й фигура беше облечена в някаква мека материя, цялата измачкана от стоенето в куфара. Косата й, кестенява и мека, беше събрана в блестящи букли. Кийт и да го убиеха в този момент, не би могъл да се въздържи да не плъзне погледа си от темето на главицата й, до малките, с високи токове обуща на пода. Остана така загледан в нея, докато тя се обърна и го завари в това положение.
У нея имаше промяна от снощи. Изглеждаше по-възрастна. Можеше сега да види това, да схване колко неподходящо бе, че я бе държал в обятията си като малко бебе в големия стол. Това му се видя просто невъзможно вече…
Мери-Джозефин разреши неговите съмнения. С радостен възглас тя се спусна към него и Кийт бе обгърнат от ръцете й. Той пак съзря в очите й, зад блясъка на обичта, тревожен въпрос. Една душа го гледаше с нейните детски очи и се молеше за него. Даже да трябваше в следния миг да плати с живота си за това, той не би могъл да се удържи да не я целуне.
Ако Мери-Джозефин снощи бе отишла да спи с някакво съмнение в неговата братска обич към нея, това съмнение бе преминало сега. Бузите й се зачервиха. Очите й засияха. Тя беше развълнувана, щастлива.
— Това си ти, Дери! — извика тя — О! Това си ти, такъв, какъвто беше, добър към своята сестра — нежен, мил…
Тя хвана ръката му и го притегли към масата. Вали подаде ухилен глава откъм кухничката и Мери-Джозефин му даде знак с една многозначителна усмивка. Кийт веднага схвана, че Вали бе заменил господаря си. Сега бе господарка… И японецът не поглеждаше вече към Кийт за инструкции. Той не сваляше поглед от младата дама.
Мери-Джозефин седна срещу „брат“ си на масата. Тя започна да му разказва със засмени очи как слънцето я бе събудило и как бе помогнала на Вали да приготви закуската. За Кийт тя изглеждаше изящна и прекрасна. Когато й каза, че бе легнал чак в един часа, тя го смъмри, а в това време Вали внесе закуската. Кийт никога не бе имал някой, който да го укори така нежно. Това беше мъмрене, което потвърди незабавното му обсебване от страна на Мери-Джозефин. Той се питаше дали удоволствието от това го прави да има също тъй глупав вид, какъвто бе сега видът на Вали. Всичките му планове бяха изчезнали… Той бе възнамерявал да играе идиотската роля на човек, отчасти изгубил паметта си, но през време на закуската не се прояви като такъв, напротив — изглеждаше че е здрав и нормален. Радостта на Мери-Джозефин от подобрението на неговото състояние от снощи насам грееше на лицето й. Кийт виждаше, че тя внимава да не се изпусне и каже нещо, което пак би хвърлило мъчителна сянка помежду им. Всичко това беше толкова красиво, че му се искаше да заобиколи масата, да падне на колене пред девойката, да й каже истината.