И в момента, когато тази мисъл му минаваше през главата, издайническите бръчици се появиха по челото му. Точно тогава в очите му се четеше объркаността на гонения човек. Тя изчезна веднага, но Мери-Джозефин я бе доловила. И за нея обяснението беше белегът над веждата на Кийт. Сърцето й силно затуптя. Той го почувства, усети го до дълбочината на душата си. Мери-Джозефин му вярваше. А той бе лъжец…
— Той се обади по телефона и когато му казах „по-тихо“, че ти още спиш, май нещо изруга, така ми се чу, но не можах да чуя по-ясно… и после просто ми изрева да те събудя и да ти кажа, че ти не заслужаваш толкова мила сестричка като мен. Колко любезно, нали, Дери?
— Ти… ти говориш за Мак Доуел ли?
— Разбира се, че говоря за Мак Доуел! И когато му казах, че увреждането на паметта те е измъчило повече от обикновено, и че се радвам, че си отпочиваш, той като че ли въздъхна. Той много те обича, Дери! И тогава ме попита за кое увреждане говоря и аз му казах, че става дума за главата ти. Какво искаше да каже той? Бил ли си нараняван другаде, Дери?
И Кийт задиша тежко, като Мак Доуел.
— Не толкова, че да си струва да се говори за това — каза той. — Виж Мери-Джозефин, аз имам голяма изненада за теб, но ако ми обещаеш, че няма да те разстрои. Тази нощ бе… първата от три години насам, когато спах на истинско легло.
И след това без да чака нейните въпроси, той започна да й разказва забележителната история на Джон Кийт.
Кийт предаваше така живо, както не бе разказвал на Мак Доуел, нито дори на Мириам Къркстоун. И третия път фактите бяха същите. Но сега Джон Кийт говореше за Джон Кийт чрез устата на един недействителен Конистоун. Той забрави своята закуска и скръбен израз се появи върху лицето на Вали, когато той надникна през вратата на кухнята и видя, че кафето и препечените им филийки са изстинали. Мери-Джозефин се бе навела малко над масата. Тя нито веднъж не прекъсна Кийт. Никога той не бе мечтал за такъв слушател, който да попива жадно всяка дума от разказа му. Сега му доставяше особено удоволствие начинът, по който тя го слушаше. Кийт й разказваше за лудостта на дългите нощи, за глада и студа, за бягството, за преследването, за безмилостната борба. Когато завърши най-после със залавянето на Джон Кийт, придаваше на думите си живот, пулсиращ в ритъм със собственото му сърце, видя премеждията си изживявани в тези чудни сиви очи. Те бяха ту изстинали от страх, ту топли и грейнали от съчувствие, ту пък меко сияещи от гордост и обич, която се отнасяше към него самия.
Заедно с Кийт Мери-Джозефин присъстваше в малката колиба сред голямата Ледена пустиня докато той й разказа за ония дни и нощи на безнадеждна самота, на раздираща кашлица, на витаеща смърт! Тя не бе свела поглед от него. От този час той започна да се чувства като привлечен с магнит от нейните очи.
— И от този ад ти току-що се бе върнал същия ден, когато и аз дойдох — каза тя с тревожно-съчувстващ глас. — Ти се бе върнал оттам…
Той си спомни ролята, която трябваше да играе.
— Да, три години продължи. Ако бих могъл да си спомня добре поне наполовина нещата, които са станали преди това…
Той вдигна ръка към челото си, към белега.
— Ти ще си спомниш — прошепна тя бързо. — Дери, миличък, ще си спомниш!
Вали се вмъкна ребром в стаята и с любезна усмивка подсети Мери-Джозефин, че имал още кафе и препечени хлебчета, готови за сервиране топли, топли. Кийт се чувстваше облекчен. Денят бе започнал добре… Докато закусваха пържени яйца със сланина, зачервена апетитно, Кийт разказа на Мери-Джозефин за неговото меню. Пържолата от морж приличаше на крехко говеждо филе. Тюленовото месо не беше лошо, но скоро омръзваше. Месото на полярната мечка засищаше, но бе твърде жилаво. А най-вкусното хапване за ескимосите били птичи яйца, които те събирали с тонове през лятото. Оставяли ги да се развалят, докато настъпи студеното време, а после да замръзнат като топчета лед. През един триседмичен период на гладуване и той сам преживявал само с такива яйца, като ги хрускал сурови. Малки бръчки се събраха на челото на Мери-Джозефин, когато чу това, но после се разпръснаха от смях, когато той весело й разказа, че понякога се е налагало да живее, хранейки се само с въздух. И още повече я разсмя, като й разказа как лакомите ескимоси по време на угощение лягат по гръб, а жените им ги хранят, като пускат хапки месо в отворените им усти, докато тумбаците им се надуят като гушите на птиците, натъпкали се със зърна.
Закуската премина във ведро настроение. Когато тя свърши, Кийт чувстваше, че е постигнал много. Преди да станат от масата, той изненада Мери-Джозефин като поръча на Вали да му донесе длето и чук от сандъчето с инструментите на Брейди.