— Изгубил съм ключа, ще трябва да го разбия — обясни той.
Мери-Джозефин се засмя.
— След онова, което ми разказа, си помислих, че се готвиш да ядеш замръзнали яйца.
Тя го хвана под ръка и така влязоха в голямата стая. Главата й бе облегната на рамото му.
Устните му се докоснаха до една от меките лъскави букли на косите й. Мери-Джозефин правеше планове и непрекъснато го следваше. Ако той има работа вън — тя ще дойде с него. Където иде той — тя ще върви с него. Момичето посочи един големичък куфар, който бе пристигнал, докато той спеше. Тя го увери, че ще се приготви за излизане, докато той отвори сандъка си.
Дали изглежда достатъчно хубава за пред познатите му? Тя се среса набързо, огледа се закачливо.
— Ти си прекрасна, чудесна — каза й Кийт.
Лицето й поруменя под неговия поглед. Тя сложи пръст на върха на носа му и се изсмя, кокетничейки.
— Ей, Дери, ако не ми беше брат, бих помислила, че си влюбен в мен. Ти каза това, като че ли за теб то има ужасно голямо значение. Наистина ли?
Той изведнъж усети, че нещо го прободе.
— Да, така е. Ти си възхитителна!
Повдигната на пръсти, тя нежно го целуна. След това избяга от него със смях и радост.
— Бързай, че ще те изпреваря — извика му тя на излизане.
XIII
В стаята, затворена и заключена, Кийт пак усети онази странна болка, която пробождаше сърцето му и правеше въздуха наоколо тежък за дишане.
„Ако не ми беше брат!…“
Тези думи чукаха в мозъка му. Те туптяха в сърцето му, просто го задушаваха. Неин брат! Ръцете му се вкопчиха една в друга и ноктите му се забиха в месото до побеляване. Не, той не бе помислил за тази част от битката за себе си. Оказа се, че трябва да се бори и със себе си. Ако изгубеше, щеше да плати с живота си. Законът щеше да го вземе, щяха да го обесят. Ако ли пък спечелеше — тя щеше да бъде негова сестра завинаги. Само това и нищо повече… Негова сестра!
Не като брат бе съзрял той великолепието на нейната коса, сиянието на нейните очи, грацията на стройната й фигура, а като влюбен. Съдбата пак беше срещу него. Той — Конистоун, а тя — негова сестра.
Кийт осъзна безнадеждността на своето чувство и непочтеността на самия живот, който играеше срещу него. Със здраво стиснати устни и юмруци той призоваваше всемогъщия Бог да му даде шанс. Да му даде възможност да намери някакъв изход, да го остави да изнесе една тежка борба, с лъч надежда пред себе си. Горчивина се надигаше в него. Богохулство изпълни сърцето му. Накъдето и да се обърнеше, колкото и усилено да се бореше, нямаше изгледи за щастие. От деня, в който уби Къркстоун, картите на съдбата бяха раздадени против него. Така си оставаха, щяха да си останат така и докрай. Той бе вярвал в Бога, беше вярвал в неминуемата справедливост на неговата воля. Сигурен бе, че Господ Бог бди над Джон Кийт. Тази увереност рухна сега. Той чувстваше в себе си силата на разярено животно, което тъпче омразните неща с крака. За него бе невъзможно да спечели! Каквото и да правеше, накъдето и да се обърнеше, той щеше все да губи. Защото бе Конистоун, а тя бе негова сестра и трябва да бъде такава до края на света.
От другата страна на вратата той дочу Мери-Джозефин да пее. Приятният й глас го откъсна от еретичните мисли. Опомнянето му дойде с едно сепване, с леко потрепване. Ръцете му се отпуснаха, изопнатите линии по челото му улегнаха. Той съзря нещо друго, наместо кискащите се демони, които бяха нахълтали в мозъка му преди малко. Това бе лицето на Конистоун — приветливо, усмихнато. Истинският Конистоун му повтори същото, което бе казал там, в колибата, когато смъртта вече протягаше ръка към него: „Странно е, приятелю, дяволски странно и смешно!“
Да, наистина беше смешно, ако човек погледнеше от друга гледна точка. Това беше най-горчивата шега от всички, които животът му бе скроявал досега. Негова сестра! Той си представи Конистоун, засукващ мустаците си, с искри в очите да му казва: „Смешно е, приятелю, дяволски смешно ще бъде, когато се яви някой друг и ти я грабне!“
А той, Джон Кийт, ще трябва да се усмихва и да търпи, защото е неин брат!
Мери-Джозефин почука на вратата му:
— Дъруент Конистоун — извика тя с престорена официалност — една дама пита за вас по телефона. Какво да й кажа?
— А…, кажи й, че ти си сестра ми, Мери-Джозефин. Ако е госпожица Къркстоун, бъди любезна към нея и й отговори, че не мога сега да се обадя… Кажи й, че се надяваш да се запознаеш с нея и че ще идем да я посетим по някое време днес.
— О, наистина ли?
— Виж — каза Кийт близо до вратата, — знаеш тази г-ца Къркстоун…