Джон Кийт усети, че говори като самия покоен англичанин: „Дяволски опако, приятелю, и смешно!“
XIV
Петнадесет минути след това Кийт заедно с Мери-Джозефин вървеше надолу по зеления склон към река Саскатчеуан. В тази посока бяха разположени ивицата дървета, грейналата долина и широките пътеки, които водеха към отвъдните равнини.
Градчето остана зад гърба им и Кийт искаше то да си бъде там. Той искаше да държи Мак Доуел, Шан Тънг и Мириам Къркстоун колкото се може по-далеч, докато умът му започне да разсъждава по-спокойно. Повече от всичко Кийт искаше да бъде сам с Мери-Джозефин, да се убеди напълно, че тя има нужда от неговата закрила и нежност. Предусещаше, че днес ще се срещне с Шан Тънг, че пак ще трябва да се подложи под рентгеновите очи на Мак Доуел. Подобно на риба в опасни води той трябваше да плува, да избягва мрежите, които могат да го омотаят и унищожат.
Към средата на склона спряха и той застана половин крачка по-назад от нея, за да може да я погледне за момент, незабелязан. Тя беше без шапка и той внезапно откри каква прелест бе косата й. Искаше му се да протегне ръка, да зарови пръсти в тези коси, да почувства трепета, топлотата и нежността на Мери-Джозефин. И навеждайки се малко напред, той съзря под дълбоките й ресници чистата радост от живота, докато тя се опиваше от чудната гледка, която се разстилаше под тях на запад. Снощният дъжд беше освежил природата, слънцето я обливаше сега, а благоуханието на земята като че ли бе дихание на нещо живо и будно. Даже и на Кийт реката не му се бе виждала никога по-прекрасна и никога неговите копнежи не бяха се насочвали към нея с по-голяма сила, отколкото в този миг. Той бе целият обърнат към реката, към нейното далечно „отвъд“, където планините се изправяха да достигнат небето и където се раждаше самата река. Той чу гласа на Мери-Джозефин глас изпълнен с радост и очарование.
— О, Дери!
Сърцето му се изпълни с радост. И тя виждаше това, което неговите очи виждаха в тая вълшебна страна. И тя чувстваше същото опиянение. Ръката й търсеше неговата. Докосна дланта му и пръстите й се впиха в неговите. Той чувстваше възторга от чудото да преминава през реката, чудото на откритите простори, чудото на лесовете, издигащи се като вълна след вълна чак до лилавия здрач на хоризонта. Чудото на златната Саскатчеуан, пътуваща плавно и мирно в своя сънен блясък от вълшебната страна на чудесата, която стигаше до подножието на залязващото слънце. Той заговори на момичето за тази страна, а тя го гледаше с широко отворени очи и пръстите и все повече стискаха неговите.
Отвъд този нисък хоризонт, там дето върховете на дърветата докосваха небето, се простираха прериите, отморяващата монотонност на които бе видяла от прозорците на влака. Някъде отвъд, далеч-далеч, бяха планините. А в тези планини реката, която гледаха, се раждаше.
Мери-Джозефин погледна бързо с очи, които преливаха от златния отблясък на слънцето.
— Чудесно е това! А точно над нас е градчето.
— Да, и отвъд градчето са градовете.
— А там…
— Божията земя — каза Кийт благоговейно.
Мери-Джозефин въздъхна дълбоко.
— И хората все още живеят в градове! — възкликна тя учудено. — Аз съм си мечтала за това, Дери, но никога не съм и сънувала такава красота. А ти си го имал години и години, докато аз — о, Дери!…
Тези думи изпълниха сърцето му с радост. Те трептяха с тайнствения шепот по една голяма мечта. Мери-Джозефин гледаше на запад. И очите й, и сърцето й, и душата й бяха устремени натам, накъдето Кийт бе видял своя път, озарен сякаш от факел. Той почти забравяше, че бе Конистоун. Заговори за своя блян, за своя копнеж и й каза, че миналата вечер преди нейното идване, бе намислил да върви нататък. Тя бе дошла при него тъкмо навреме. Малко по-късно щеше да си е отишъл и щеше да потъне завинаги там, далеч от света, във вълшебния свят на планините. А сега те ще отидат заедно. Ще отидат както той бе планирал, тихо, безшумно. Ще се измъкнат и ще изчезнат… Имаше причина, поради която никой не трябваше да знае, даже и Мак Доуел. Това трябва да бъде тяхна тайна. Някой ден ще й каже защо. Сърцето й туптеше, когато той продължи да говори като някое момче, което планира прекарването на един чудесен ден. Усети зачестеното биене на сърцето й по руменината, която пропълзя по лицето й, и по възторга, който трептеше и грееше в очите й. Да, ще се приготвят тихичко. Може да заминат утре, вдругиден… Ще бъде едно незабравимо изживяване, само те двамата и пред тях божествената красота на този планински рай.
— Ние ще бъдем заедно — каза Кийт — само ти и аз, Мери-Джозефин. Ние сме един за друг всичко, което ни е останало.