Това бе първият опит да използва сведенията, които бе добил от писмата и бързо като светкавица очите на Мери-Джозефин се обърнаха към него. Той кимна усмихнато. Разбра тяхното бързо запитване. После я хвана за ръка и заслизаха с нея надолу по склона.
— Много неща си спомних нощес — обясни той, — а тази сутрин — и други… Странно е наистина какво могат да предизвикат понякога дребните неща. Помисли какво може да направи едно зрънце пясък на един часовник! Това беше едно от тях! — той с усмивка докосна белега на челото си. — А ти, ти беше другото чудо. И ето, аз почвам да си припомням… Не ми изглежда да е било преди седем или преди осем години, а като че ли беше вчера, когато зрънце пясък попадна в главата ми. А струва ми се, че е имало и друга причина за моето повреждане. Ти ще разбереш, когато ти кажа…
Да беше самият Конистоун, не би могъл да каже всичко това по-естествено и по-искрено. Кийт живееше в една голяма лъжа. Той не засече, нито съвестта бе го накарала да спре.
Голямата му лъжа не беше престъпление според Кийт. Тя нито отравяше, нито раняваше, беше начин за постигане на мечтите. Тя беше неговото едничко голямо оръжие. И затова той говореше убедително, защото каквото казваше, идеше направо от сърцето му, макар че беше помрачавано от сянката на това фалшификаторство. За чудене беше, че Мери-Джозефин му вярваше напълно, че нито миг не се появи въпросителен израз в очите й.
Той й каза какво си „спомняше“, което беше ни повече, ни по-малко от онова, което беше научил от писмата и изрезките. Разкриващата се в тях история не му се беше видяла нито особено необикновена, нито драматична. Той бе преминал през толкова трагични събития в последните четири години, та не можеше да го порази. Това бе просто една злополучна афера, започваща с нещастие и последвана с неизбежната вихрушка на болка и скръб. Единственото нещо в случая, което не можеше да излезе от ума му, бе че Дъруент Конистоун може да е бил твърде калпав тип. И въпреки това в ония дни, преди девет или десет години, малката Мери-Джозефин го е обожавала. Той е бил доста над двайсет години тогава. Семейство Конистоун от Дарлингтън бяха техни роднини, видни личности между финансистите в корабостроенето. С тези хора те тримата — той, Мери-Джозефин и брат му Егбърт — бяха живели като на пансион, при една роднинска двойка, груби и коравосърдечни хора. С тези роднини те бяха прекарали години във взаимно недоволство и антипатия.
Всичко това Кийт бе научил от писмата, но и много липсваше… Егбърт, както се оказваше, бил нехранимайко — недъгав или сакат, със седем-осем години по-млад от Дъруент. В писмата си Мери-Джозефин го наричаше „клетия Егбърт“, съжалявайки го, вместо да го проклина, защото той именно бе донесъл нещастието и раздялата им.
Една нощ Егбърт бе разбил касата на Конистоунови и в тъмнината се бе сборичкал с чичо си. После едва успял да избяга. Чичото хвърлил вината върху Дъруент. И Дъруент, прикривайки брат си, беше избягал в Америка, за да може недъгавият му брат да се спаси, като обещал, че един ден ще вземе Мери-Джозефин. Набеденият престъпник бил последван от заканата на чичо си, че ако се осмели да се върне в Англия ще бъде хвърлен в затвора.
Скоро след това „клетият Егбърт“ бил намерен мъртъв в леглото си, страхотно сгърчен. Кийт предполагаше, че е бил нещо ненормален, а не само физически увреден.
— Исках да изпратя човек да те доведе — каза той, когато стигнаха до равнището на долината. — Плановете ми бяха готови и тъкмо тогава се получи това писмо.
Той спря и в няколко напрегнати мига със затаен дъх Мери-Джозефин прочете деветото, последно писмо, което той бе взел от сандъка на англичанина.
То беше от чичо им. В десетина-петнадесет реда се съобщаваше, че Мери-Джозефин умряла и повтаряше заканата към Дъруент Конистоун в случай, че посмее да се върне в Англия.
Вик се изтръгна от устата на момичето:
— И това, това значи е било причината?
— Да, това… и нараняването ми в главата — каза той, припомняйки си ролята, която трябва да играе. — И двете дойдоха по едно и също време.
Трудно беше сега да лъже, гледайки право в лицето й, което изведнъж бе побеляло. Чудните й очи горяха дълбоко душата му.
За момент тя изглежда не чуваше гласа му, нито пък схващаше думите му.
— Сега разбирам — мълвеше тя, мачкайки писмото между пръстите си. — Бях болна почти цяла година, Дери. Те мислеха, че ще умра. Той ти е писал тогава и са унищожили писмата ми до теб. Когато се пооправих, казаха ми, че си умрял и оттогава вече не съм ти писала… И ето, преди около една година полковник Репингтън дойде при мен. Милият му старчески глас бе тъй развълнуван, че трепереше, когато ми каза, че си жив. Негов приятел току-що се бе върнал от Британска Колумбия и му разказал, че преди три години, когато бил на лов за мечки, срещнал англичанина Конистоун. Описанието съвпадаше с твоето. Написахме стотици писма и открихме човек на име Джак Ото, който бил в планините с теб. Тогава вече бях сигурна, че наистина си жив. Но после не можехме да те намерим и така аз дойдох…