Крюзе го гледаше внимателно.
— Има нещо нередно в работите на Шан Тънг — каза той. — Даже разстройва стария. Той с нетърпение очаква да ви види, г-н Конистоун. Търсих ви пет-шест пъти по телефона от час насам.
Той остави настрана цигарата си, пъргаво се обърна и се насочи към кабинета на инспектора. Кийт поиска да му извика да се върне назад, да се хвърли върху него ако стане нужда, и да го отвлече от тази зловеща врата. Но нито мръдна, нито проговори, докато вече стана късно… Вратата се отвори. Той чу, че Крюзе доложи за идването му и му се стори, че още не бе доизрекъл думите, когато Мак Доуел се озова на вратата.
— Влезте вътре, Конистоун — каза тихо. — Влезте!
Това не бе гласа на Мак Доуел. Бе глас въздържан, ужасен. Гласът на човек, който говори тихо, за да прикрие страшен огън, бушуващ вътре в него. Кийт се почувства осъден на гибел. Още в момента, когато влизаше, умът му със светкавична бързина събираше силите си за последната битка.
В случай, че е разкрит, той щеше да хване Мак Доуел, да го върже и запуши устата му. И макар че Крюзе се разхождаше из коридора, щеше да избяга през прозореца. А после заедно с Мери-Джозефин да се укрият в гората преди преследвачите да ги догонят. Затова неговото смайване бе безпределно, когато Мак Доуел, след като затвори вратата, сграбчи ръката му и тъй я стисна, че той се сви. На свой ред Кийт раздруса десницата му с чистосърдечна радост и облекчение.
— Не ви се сърдя, разбира се — каза той. — От моя страна бе наистина безобразие да безпокоя сестра ви преди да бяхте станали тази сутрин. Тя категорично отказа да ви събуди и, бога ми, начинът, по който каза това, ме накара да възложа задача на Крюзе да ви открие. Седнете, Конистоун! Ще ви сервирам невероятна изненада.
Той се хвърли в своя въртящ се стол и започна да засуква единия си мустак, а очите му мятаха огън към Кийт. Кийт чакаше… Той видя, инспекторът беше като животно, готово за скок.
— Какво стана снощи? — попита Мак Доуел.
Умът на Кийт работеше бързо. Въпросът на Мак Доуел му даде случай да направи първия ход срещу Шан Тънг.
— Стана достатъчно, за да ме убеди, че е необходимо да се видя с Шан Тънг — каза той.
Забеляза бавното вкопчване и отпускане на Макдоуеловите пръсти в облегалките на стола.
— Тогава — прав ли съм бил?
— Имам всяко основание да вярвам, че сте бил прав… до известна степен. Ще знам съвсем сигурно след като съм говорил с Шан Тънг.
Той се засмя с мрачна сериозност. Очите на Мак Доуел бяха не по-малко мрачни. „Железният“ човек пое дълбоко дъх и се поотпусна на стола си.
— Ако се случи нещо — каза той, гледайки настрани от Кийт, като че ли говореше съвсем нехайно — ако той ви нападне…
— Може да стане нужда да го убия при самоотбрана — довърши Кийт.
Мак Доуел не показа да е чул, но Кийт усети, че беше улучил. Той продължи да говори, като разказа накратко какво се бе случило в къщата на Мириам Къркстоун миналата нощ. Лицето на Мак Доуел стана мораво, когато Кийт описа по какво е разбрал, че Шан Тънг бе идвал в дома му на хълма. С огромно усилие инспекторът укроти възбудата си.
— Ето, това е то! — възкликна, сподавяйки гнева си. — Аз си знаех, че е бил там! А тази сутрин те и двамата лъжат, отричат това. И двамата — разбирате ли! Тя лъжеше, гледайки ме право в очите. А и той лъжеше и за първи път в живота ми се надсмиваше. Да не съм аз, ако това не беше надсмиване! Не съм знаел, че човешко същество би могло да се смее по такъв начин. И на всичко отгоре ми каза нещо, в което не мога да вярвам, кълна се в бога, не искам и няма да повярвам!
Той скочи на крака и започна да ходи напред-назад с ръце на кръста. Изведнъж се нахвърли върху Кийт.
— Защо, защо не докарахте Кийт заедно с вас или ако не Кийт, то поне писмено признание, подписано от него? — извика Мак Доуел гневно.
Това беше неочакван удар за Кийт.
— Какво… какво общо има Кийт с това? — запъна се той.
— Повече, отколкото смея да ви кажа, Конистоун. Но защо не донесохте със себе си писмено признание от него? Един умиращ човек обикновено е съгласен да направи това…
— Ако е виновен, да — съгласи се Кийт. — Но този човек беше друг. Ако той е убил съдията Къркстоун, не изпитваше съжаление за това. Не се смяташе за престъпник. Смяташе, че е упражнил правосъдие по свой начин и затова, когато умираше, не искаше да подпише нищо, нито категорично да потвърди вината си.