Мак Доуел се отпусна на стола.
— Най-противното в цялата тази работа е, че нямам никаква улика срещу Шан Тънг, нямам никакъв повод да сложа ръка на него за каквото и да било — изръмжа инспекторът. — Мириам Къркстоун си е своя господарка и ако доброволно се принася в жертва на този дявол, то е нейна работа… Законът там не се меси…
Святкащите му очи пронизваха Кийт до мозъка на костите:
— Той те мрази, както сигурно змията мрази индийците заклинатели. Твърде е възможно, ако сметне, че му е дошъл сгодния случай…
Мак Доуел замълча загадъчно, очаквайки другият да схване онова, което не бе доизговорил. Кийт, имитирайки жестовете на Конистоун, едновременно повдигна едното си рамо и засука мустак. Скочи на крака. Усмихна се смело на „железния“ човек.
— И този удобен случай той ще го има днес — каза Кийт многозначително. — Аз мисля, сър, че е време да вървя. Нетърпелив съм да видя Шан Тънг още преди обяд.
Мак Доуел го изпрати до вратата, лицето му се бе променило. В него сега имаше напрегнато очакване, почти нетърпение. Той пак сграбчи ръката на Кийт и преди да се отвори вратата му каза:
— Ако стане разпра помежду ви, гледай това да става на открито, Конистоун — вън, не в жилището на Шан Тънг.
Кийт излезе. Сърцето му силно заби от намека, който криеха думите на „железния“ човек. Той се питаше каква беше „невероятната изненада“, която Мак Доуел му бе обещал, а не разкри.
XVII
Без да губи време Кийт се запъти към Шан Тънг. Сега той приличаше на човек, който играе шах. Ходовете ставаха толкова бързи и заплетени, че неговият мозък нямаше право на почивка. Всеки час донасяше нови загадки и нови решения. Сега Мак Доуел му бе подсказал най-сигурния и най-безопасен начин за спечелване на играта. „Железният“ човек, този войник на закона, привърженик на максимата „око за око, зъб за зъб“, бе му дал да разбере, че убийството на Шан Тънг няма да бъде сериозно престъпление.
Кийт беше и поразен, и учуден. „Ако се случи нещо, нека бъде вън, на открито, а не в жилището на Шан Тънг“ — бе предупреждението. То показваше, че в ума на Мак Доуел е имало хладно и пресметливо предварително обмисляне. Бе решено, че ако Шан Тънг бъде убит, това ще бъде при самоотбрана. И кръвта на Кийт заигра при тази мисъл. Беше открил между другото колко голям е личният интерес на Мак Доуел към Мириам Къркстоун. Ако бъде притиснат до стената, без друга надежда за спасение, той би могъл да убие Шан Тънг и Мак Доуел щеше да бъде на негова страна!
Отиде в кафенето на Шан Тънг и нехайно влезе вътре. Имаше големи промени от четири години насам. Щом премина през прага почувства източната изтънченост, тайнствената тишина и спокойствие. Човек би открил такова заведение в някой голям град, предназначено за елита. Със своята разкошна обстановка то говореше за добър вкус и дълбок джоб. Нямаше нищо дразнещо сетивата. Покривките и сребърните прибори бяха — както самия Шан Тънг, безупречни. Великолепно избродирани паравани бяха разположени така майсторски, че човек не виждаше изведнъж цялото заведение, а само отделни части от него. Няколкото гласове, които Кийт долови в това предобедно време, бяха снишени, а говорещите — скрити зад параваните. Двама души, изискани и неми, се движеха наоколо с гъвкавостта на рисове. Трети, далеч в дъното, стоеше неподвижен като дърворезбаните маси, пушеше цигара и беше нащрек. Това бе Ли Кинг, дясната ръка на Шан Тънг.
Кийт пристъпи към него. Когато бе доста наблизо, Ли Кинг едва забележимо понаклони глава и извади цигарата от устата си. Без движение или слово, той изрази въпроса „Какво желаете?“
Кийт знаеше, че този въпрос е излишен. Нямаше съмнение — Ли Кинг е бил уведомен от господаря си, че го очаква, даже е гледал кога ще дойде. Уверен в това, той му даде една от картичките на Конистоун и каза:
— Занесете това на Шан Тънг! Той ме очаква.
Ли Кинг погледна картичката, изучавайки я с привидна тъпота, и поклати глава.
— Шан Тънг не дома. Замина.
Това бе всичко. Къде бе отишъл или кога щеше да се върне, Кийт не можа да научи от Ли Кинг. Управителят не знаеше нищо друго, освен че той е заминал. На Кийт му идеше да хване този жълтокож за гушата и да изтръгне нещо от него, но съобрази, че Ли Кинг го изучаваше и щеше да докладва на Шан Тънг за всеки израз, който бе минал по лицето му. Ето защо погледна часовника си, купи една пура и излезе с весело кимване като каза, че пак ще намине.
Десет минути по-късно се реши да нанесе смел удар. Нямаше време за нерешителност или компромис. Трябваше да намери Шан Тънг по-скоро. Сигурно Мириам Къркстоун би могла да го насочи къде да го търси. Но и тук беше разочарован. Г-ца Къркстоун не бе вкъщи или поне не отговори на неговото чукане.