— Не можех… да не го направя — оправда се той. — Не можех да не те прегърна здраво, мила. Радвам се, че не ти е харесало посещението на дамата… Мога да обичам само една жена, обичам теб и ще продължавам да те обичам през целия си живот…
— Аз… не от ревност — запротестира тя пак, изчервявайки се. — Но тя те търси два пъти по телефона и после сама дойде. А е хубава…
— Предполагам, че говориш за г-ца Къркстоун?
— Да. Беше ужасно нетърпелива да те види, Дери.
— И какво си помисли за нея, мила?
Тя хвърли бърз поглед към лицето му.
— Ами, аз я харесвам. Тя е мила и хубава и се влюбих в косата й. Но нещо я измъчваше тая сутрин. Почти съм сигурна, макар че се мъчеше да скрива това…
— Искаш да кажеш, че е била нервна, бледа и понякога в очите й се е появявал изплашен поглед. Това ли беше?
— Изглежда, че ти знаеш, Дери. Да, мисля, че това.
Той кимна. Видя да сияе усмивката на съдбата. Всичко се стичаше благоприятно за него, даже и това неочаквано посещение на Мириам Къркстоун. Кийт не се загрижи да гадае каква е била целта на идването й, защото сега се бореше за своя собствен удобен случай, за своята възможност да се изскубне и умът му беше съсредоточен само в тая насока. Дошло бе време да се каже всичко това на Мери-Джозефин. Тя трябваше да бъде подготвена.
На равно, отгоре на могилата, където Брейди бе построил своята „хижа“, растяха на групи златни брези и под сянката на една такава група имаше пейка, към която Кийт притегли Мери-Джозефин. След това в продължение на доста време той й говори за своите планове. Бузите на Мери-Джозефин все повече се зачервяваха. Очите й грееха от вълнение и интерес. Тя трепваше от възторг като го слушаше да й разказва как ще живеят в ония чудни планини, пълни със злато. Той й даде да разбере още по-определено, че неговата безопасност и тяхното общо щастие зависеха от това да изчезнат тайно. Може да тръгнат на запад довечера или утре, та нека тя се приготви.
Тук би трябвало да спре, но усещайки топлата ръчица на Мери-Джозефин да държи неговата и прекрасните й очи сияещи да го гледат, усети в себе си желание да продължи да говори. Искаше да й предаде своята вяра и бодрост.
Не чувстваше да го гризе съвестта при мисълта за проблемите на Мириам Къркстоун. Нейната съдба трябваше да бъде, както бе казал на Мак Доуел, преди всичко резултат на собствения й избор. Освен това, на нейна страна беше Мак Доуел, който можеше да я защитава. А също и нейният брат. Без страх от ефекта, който ще произведе, Кийт разказа на Мери-Джозефин за мистериозната връзка между Мириам Къркстоун и Шан Тънг, за подозренията на Мак Доуел, за своите собствени предположения и как всичко това работеше за тяхно собствено добро.
Чак когато стигна до това започна да вижда променящите се светлини в очите й. Още не беше завършил, когато забеляза, че тя го гледаше някак втренчено и напрегнато. Тогава почувства реакцията. Бе й разказал за трагедията на друга жена, и то в миг, когато имаха благоприятна възможност пред себе си. Нейното чувствително женско сърце изпитваше искрено състрадание към непознатата млада жена.
Пръстите й се бяха стегнали около неговите и гледаше настрана от него. Той видя, че цветът на лицето й почти се бе изгубил. В очите й искреше блясъкът на нов огън.
— И затова тя е била нервна и бледа, от време на време с уплашен поглед в очите — каза девойката меко, повтаряйки думите му. — То било заради това китайско чудовище. Шан Тънг… понеже той имал някаква власт над нея, казваш ти… защото…
Тя изскубна ръката си така внезапно, че това го стресна. Очите й, така кротки до преди няколко минути, изпускаха огън.
— Дери, ако не се разправиш с този дявол, аз ще се разправя!
Изправи се пред него, дишаща бързо и той видя в нея не крехката малка богиня от преди половин час, а най-пламенната и решителна жена на света. И вече не страх, а някакъв възторг го обзе. И макар да виждаше как плановете му рухват, Кийт разтвори обятия и простря ръце към нея.
— Давам ти дума, че ще се разправим с този жълт дявол преди да заминем — каза той. — Да, ще го направим.
XVIII
Вали, чувствайки се оскърбен като виждаше как сготвеният с толкова умение обяд изстива, намери Кийт и Мери-Джозефин на края на златните брези и любезно ги покани да дойдат за хранене. Действително обядът беше чудо. Когато бе приключен и Мери-Джозефин пиеше вече кафето си, а Кийт запуши пура, двамата започнаха да обсъждат окончателните си планове. Кийт даде обещание, че ще „се справи с Шан Тънг“. При тези сияещи от гордост очи, с които го гледаше Мери-Джозефин, струваше му се, че няма задача, която би могла да му се стори непосилна. Когато пурата му бе наполовин изпушена, Мери-Джозефин дойде при него от другата страна на масата, приседна на стола му и започна да рови с пръсти косата му. Всичката жажда да се спусне срещу Шан Тънг го напусна. Би останал така цял живот. На два пъти тя се наведе и докосна леко челото му с устни. И пак ръката му обгърна крехката й талия, а сърцето му затуптя развълнувано. Мери-Джозефин го подсети за обещанието му и го подкани да тръгва.