Лицето й бе пак хладно и спокойно, но ръцете трепереха. Видя, че тя се опита да ги скрие и я съжали.
— Тогава няма да ви безпокоя повече — каза тя. — Мога ли да се надявам, че ще запазите в тайна това, което казах? Може би и аз разчитах на вас. Исках да ми помогнете, понеже сте били заедно с Джон Кийт. Джон Кийт бе единственият човек, който би могъл да ме спаси…
— И защо точно Джон Кийт? Как би могъл да ви помогне той?
Тя поклати глава.
— Ако ви кажа, бих издала тайна, което е невъзможно.
Той видя, че сигурно ще претърпи поражение в тази шахматна игра. Да моли, да спори с нея, знаеше, че не би му помогнало никак. Една нова мисъл му хрумна, бърза и дръзка. Целта щеше да оправдае средствата. Стисна юмруци.
— Чуйте ме — извика той. — Вие играете в една игра, а и аз също. Вероятно в нея всеки гледа своите интереси, без да мисли за другия. Ще ми помогнете ли, ако и аз ви помогна?
Пак му дожаля за нея, когато видя с каква отчаяност се хвана на примамката.
— Да — кимна тя, мъчейки се да поеме дъх. — Да, ще ви помогна.
Лицето му стана още по-мрачно. Издигна стиснатите си юмруци така, че тя да забележи неговата решителност и пристъпи крачка към нея.
— Тогава кажете как ще реагирате, ако нещо стане с Шан Тънг, ако той умре например, ако бъде убит, ако…
Дъхът й ставаше все по-ускорен и по-ускорен. Отново червени петна пламнаха на бузите й.
— Ще тъгувате за него?… — настоя той.
— Не, не… не… Той заслужава да умре…
— Тогава кажете къде е Шан Тънг. Защото имам сметка за уреждане. Нашата борба с него е на живот и смърт. И ако се интересувам от вашите взаимоотношения, то е защото имам проблеми и защото можете да ми помогнете. Няма да питам нищо повече за вас самата. Ще запазя вашата тайна и ще ви помогна пред Мак Доуел, ако запазите моята и ако ми помогнете. Първо — къде е Шан Тънг?
Тя се поколеба само за миг.
— Замина извън града. Ще се върне след десет дена.
— Но не си е купил билет. Никой не го е видял да потегля с влака.
— Да, тръгна пеша, покрай реката. Един автомобил го очаквал. Ще премине реката довечера на път за Уинипег.
— Ще ми кажете ли защо отива в Уинипег?
— Не, не мога…
Той сви рамене.
— Едва ли е необходимо да питам. Мога да отгатна. Отива да види брат ви.
Кийт пак усети, че бе улучил целта. Но тя каза:
— Не, не е за да види брат ми.
Той простря ръка към нея.
— Госпожице Къркстоун, ще удържа на обещанието си. Ще ви помогна пред Мак Доуел. Разбира се и аз искам да ми обещаете нещо. Закълнете се, че ще ме уведомите в момента, когато Шан Тънг се завърне.
— Ще ви уведомя!
Те си стиснаха ръцете. Когато погледна в очите й, Кийт видя нещо, което му подсказа, че кръстът, който тя носеше, е по-тежък от неговия. И Мириам Къркстоун се бореше за живота си. Когато се обърна да си върви, й каза:
— Докато човек е жив, има и надежда. Уреждайки моята сметка с Шан Тънг, вярвам, че ще разплатя и вашата. Това е силно предчувствие, госпожице Къркстоун, и то ме държи здраво. Още десет дена, Шан Тънг, и тогава…
Той я напусна усмихнат. Мириам Къркстоун го наблюдаваше как се отдалечава. Крехките й ръце бяха сключени на гърдите, очите — запалени от нова мисъл, нова надежда. И когато чу вратата на градината да се тръшва след него, ридание се издигна от гърлото й, тя искаше да го извика да се върне обратно, защото нещо й казваше, че този човек ще донесе нейното спасение.
Устните й тихо мълвяха:
— Десет дни… десет дни… и тогава… какво?
XIX
В тези дни всички чудеса на природата идваха от юг. Животът пулсираше с нова, трептяща сила. Първите диви цветя, които се появиха след снега, заляха зелените морави. Горите придобиха нови цветове, синевата на небето дойде по-близо, а в жилите на хората кръвта почна да пулсира с нова енергия. За Кийт всичко това беше удивително. Четирите години в ледените пустини го караха сега да се опива до насита от прииждащото лято край бреговете на Саскатчеуан. А за Мери-Джозефин всичко това бе съвършено ново. Никога тя не беше виждала лято като това, което настъпваше сега, през юни по южния пояс на северните земи.
Кийт постъпи, както бе обещал. За него не беше трудно да заличи най-лошото от подозренията на инспектора спрямо госпожица Къркстоун. Мак Доуел жадуваше да повярва, че те наистина са неоснователни. Когато Кийт му каза, че Мириам бе на границата на лудостта само заради някаква „беля“, в която Шан Тънг въвлякъл брат й, и че всичко ще се оправи в момента, в който китаецът се върне от Уинипег, „железният“ човек сграбчи ръцете му с неочаквано за Кийт облекчение и признателност.