— Но защо не ми се е доверила, Конистоун? — почуди се той. — Защо не ми се е доверила? — Загрижеността в гласа му, разочарованието бяха почти момчешки.
Кийт беше подготвен.
— Защото… — той се позабави, като че ли премисляше наново. — Мак Доуел, поставяте ме в деликатно положение. Допускам, че има нещо, от което Мириам се срамува. И тъй като очевидно най-много цени вас, не желае да я видите в неприятна светлина. Но когато сянката на подозрението не пада върху нея, тя сигурно ще ви потърси. Мак Доуел, ако бях на ваше място, бих се чувствал поласкан от такова отношение.
Мак Доуел се обърна настрана и за момент Кийт съзря изопнатостта на лицето му.
— Дъруент, може би ти си отгатнал, може би си се досетил… — каза той след миг, обърнат към прозореца. — Разбира се тя никога няма да узнае. Аз съм твърде стар, достатъчно стар да й бъда баща. Но аз имам правото да бдя над нея… Да се разправя с всеки мерзавец, който…
Кийт меко каза зад гърба му:
— Вие бихте извършили навярно същото, което направи Кийт — да убиете. И понеже законът невинаги е задължителен за всички, възможно е Шан Тънг да отговаря по подобен начин. Дотогава, докато тя не дойде при вас по своя собствена воля и не ви открие тайната си, дотогава сте длъжен да се отнасяте към нея така, като че ли не виждате нищо, не отгатвате нищо, не подозирате нищо. Направете това, Мак Доуел, и оставете останалото на мен.
Той излезе, оставяйки „железния“ човек с лице, обърнато към прозореца.
Как ли щеше да погледне Мери-Джозефин на новото развитие на нещата?
Кийт все още бе съсредоточен върху грижата за своето собствено щастие, но не можеше да премахне мисълта, че колкото дни чака Шан Тънг, толкова дни значеше за него да се намира само на косъм от своята гибел. Той предполагаше, че като разкаже на Мери-Джозифин как Мириам Къркстоун бе отказала да му се довери и как не желаеше да му разкаже и най-малките факти, симпатията на Мери-Джозефин към нея ще се превърне ако не във възмущение, то поне в безразличие.
Той обаче беше разочарован.
Мери-Джозефин настоя да поканят Мириам Къркстоун на другия ден на обяд.
— Ако не беше обещанието ти да не се влюбваш, бих се страхувала — каза му Мери-Джозефин вечерта, приседнала до него на големия му стол. — На няколко пъти днес ме обземаше опасение, Дери. Тя е прекрасна! Ти така се прехласваш по дамите с хубава коса. Пък нейната е… чудесна.
— Не си спомням — каза Кийт спокойно, — че съм ти обещал да не се влюбвам. Аз съм отчаяно влюбен, и то в тебе, Мери-Джозефин! А колкото за хубавата коса на г-ца Къркстоун, не бих разменил и един косъм от твоята прелестна главица за цялата й коса.
Като чу това Мери-Джозефин се засмя палаво и бързо развърза косата си, като я остави да се разпилее по лицето и раменете му.
— Понякога ми идва ужасно странна мисъл, Дери — пошепна тя. — Ако не бяхме толкова привързани един към друг, когато си бяхме още там, у дома, ако не беше се възхищавал винаги от косата ми и не беше ме целувал, сега бих си помислила, че не си ми брат.
Кийт се изсмя, но вътрешно беше благодарен, че косата й скриваше лицето му.
През тези първи дни на лятото те бяха неразделни. В това време Кийт се приготви да посрещне всеки непредвиден случай. Имотите на баща му в Принц Албърт, както пресмяташе, струваха сега най-малко сто хиляди долара. Той научи от Мак Доуел, че те скоро ще бъдат предадени на късметлиите наследници. Но Кийт знаеше, че преди това неговата собствена съдба ще бъде решена в една или друга посока. Тъй като сега трябваше да се грижи и за Мери-Джозефин, написа завещание, с което оставяше всичко на нея и се подписа „Джон Кийт“. Това завещание, сложено в плик, носеше зашито отвътре на ризата си. В ролята си на Дъруент Конистоун той прибра хиляда двеста и шестдесет долара заплата за изтеклите три години и половина служба в полицията. Двеста и шестдесет от тях задържа у себе си, а хилядата наброи в нови стодоларови банкноти пред очите на Мери-Джозефин, запечата ги в плик и й го даде.
— Те са в по-голяма безопасност у тебе, отколкото у мен — каза той за оправдание. — Прикачи ги отвътре на роклята си. Това ще е нашият капитал за там.
Мери-Джозефин прибра плика със скритата радост на човек, върху чиито крехки плещи е легнала приятна грижа.
Заредиха се дни на радост и болка за Кийт. Защото дори и в мигове на щастие имаше нещо, което ядеше сърцето му.
Една нощ той сънува. Присъни му се, че Конистоун дойде до леглото му и го събуди. След това започна да злорадства и се подиграва, че давайки му сестра си го е обрекъл на вечни терзания. Кийт, пробуждайки се в тъмния нощен час, осъзна, че отчаянието го връхлита, защото през цялото време се бе борил със себе си. Мери-Джозефин щеше да си остане непостижима. Сестра, а той я обичаше с любовта на мъж!