На другия ден сутринта те се разхождаха в горичката, която скриваше бащиния дом на Кийт. Пак влязоха в него, минаха през хладните и пусти стаи. В една от тези стаи той търси между прашните редици книги, докато намери една и я отвори. Вътре откри това, за което бе мислил, когато слънцето изгряваше тази сутрин. То му даде смелост след нощта на неговия сън. Сега от Джон Кийт зависеше дали ще победи. И той ще победи!
Винаги чувстваше тази силна увереност в бъдещето, когато се разхождаше с Мери-Джозефин, когато тя вървеше редом с него. Целият живот би бил една лъжа, не би имало земя, не би имало слънце, нито песен, нито радост, ако в целия свят нямаше надежда и за него, за Джон Кийт. Тази надежда беше отвъд тъмния пояс на горите, отвъд жълтите равнини, отвъд планинските възвишения. В сърцето на планините живееше надеждата на Кийт. Както бе мечтал за тези приказни места в юношеските си години, така мечтаеше и сега, но неизменно присъстваше и образът на Мери-Джозефин. Обрисувал й бе малкия свят, който те ще създадат само за себе си, как ще живеят, с какво ще се прехранват. Мери-Джозефин кроеше планове и мечтаеше заедно с него.
За една седмица двамата бяха преживели толкова емоции, колкото не носи и цяла една година. Така му се струваше на Кийт, който я познаваше само от седмица. За Мери-Джозефин бе имало дълга раздяла, изпълнена със съкрушителна скръб. Тя бавно свикваше с щастието си. В далечна и чужда страна имаше до себе си скъп и близък човек. Мери-Джозефин имаше обичай вечер да се сгушва в голямото кресло до Кийт. Доставяше й удоволствие да забулва лицето му с косата си, да я омотава около него, докато го накараше да моли за въздух. После пак се наместваше удобно и прекарваше цялата вечер с глава на рамото му, като в това време говореха за бъдещето си. Два пъти тя заспиваше така. Всяка сутрин го събуждаше с целувка и всяка вечер идваше да я целуне за „лека нощ“. Това бе горчиво-сладко за Кийт и все по-често за него настъпваха часове на душевни терзания и безпокойство. Тогава, в тихата тъмна нощ, неговата измама му се струваше престъпна и чудовищна.
Когато това чувство го обземаше, някакъв подтик, на който не можеше да противостои, го завличаше все по-често и по-често в стария му дом. Мери-Джозефин беше винаги с него. Те не казваха никому за тези си посещения. Говореха за Джон Кийт и в очите на Мери-Джозефин „брат й“ неведнъж видя разбиране. Тя обикваше Кийт, защото и той го бе обичал. След такива часове идваха нощи, когато истината хвърляше настрана маската си и заставаше като ухилен призрак. Но облекчение бе мисълта, че Мери-Джозефин е тук, че я има. Каквото и да се случеше, тя щеше да знае какъв е бил Джон Кийт. Защото той й бе казал. В това отношение поне бе живял с истината.
Кийт се бореше срещу едно ново настроение, което с течение на дните бавно, но с постоянство го обхващаше. Не можеше да не вижда новата светлина, която се бе появила в очите на Мириам Кърстоун. Тя имаше вяра в него, вяра в обещанието му да се бори, в силата му да победи…
Сигурността, която Мери-Джозефин усещаше в присъствието на Кийт, го изпълваше със сила. Мак Доуел, предпазлив и подозрителен, също имаше вяра в него, че ще се справи с Шан Тънг. И именно тази сляпа вяра, която всички имаха в него, потискаше Кийт повече от всичко друго, защото той знаеше, че победата му ще се крепи повече или по-малко на измама и коварство. За първи път той чу Мириам да се смее откакто се виждаше с Мери-Джозефин, видя главите им, обляни в слънце. Видя лицето на нещастната девойка, грейнало в светлина, която никога по-рано не бе виждал. Когато се приближи до тях, те се обърнаха към него и сърцето му се сви, макар че външно запази спокойствие и се усмихна. Те му се доверяваха, а той бе лъжец, измамник.
На деветия ден от изчезването на Шан Тънг, когато точно Кийт бе приключил вечерята си с Мери-Джозефин, телефонът позвъня. Беше Мириам Къркстоун.
— Той си дойде — каза тя.
Това бе всичко. Думите бяха изречени със задавен глас. Кийт окачи слушалката. Усещаше, че лицето му бе изопнато, когато се обърна към Мери-Джозефин. Той се стегна и овладя напълно в стоманено спокойствие, което предизвика въпросителна напрегнатост в лицето на Мери-Джозефин. Кротко погали меката й коса, обяснявайки й, че Шан Тънг се бе завърнал и че ще иде да се срещне с него. После отиде в спалнята за да вземе пистолета си.
До вратата, готов да тръгне, спря. Мери-Джозефин дойде и сложи ръце на раменете му. Безпокойство имаше в очите й, въпрос, който тя не зададе.