Коленичилата фигура се раздвижи. Ръцете й бавно се протягаха, сгънаха се, пак се протегнаха. Три пъти фигурата се наведе и изправи, като заедно с движенията се чуваше нисък, монотонен глас. Това свърши скоро. Може би не бяха изминали две минути от влизането на Кийт, когато коленичилата фигура скочи на крака с пъргавината на котка и кланяйки се протегна ръка.
— Добър вечер, Джон Кийт!
Това беше Шан Тънг. Ориенталска роба се спускаше по тялото му, обвивайки го като дреха на жена. Тя бе с малинов цвят, гротескно украсена с бродирани пауни и когато той пристъпи се диплеше и полюшваше около него на грациозни вълни. Стъпките му бяха безшумни като стъпки на мишка по кадифе.
— Добър вечер, Джон Кийт!
Китаецът беше наблизо, усмихваше се, очите му блестяха, ръката му — все още протегната, гласът и обноските му — прелюбезни. И все пак в този глас имаше едно мъркане, мъркането на котка, очакваща жертвата си, а блясъкът в очите му бе тихо ликуване от предстояща победа.
Кийт не пое ръката. Направи се, че не я вижда. Гледаше в блестящите, самоуверени очи на китаеца. Възможно ли бе това? Можеше ли човек да притежава глас, звучащ със съвършенството на звън от сребърна камбанка.
Шан Тънг прочете сякаш мислите му. И това, което разбра, му се стори забавно. Той се поклони пак, все така усмихнат.
— Аз съм Шан Тънг — каза той с едва доловима ирония. — Но тук, в моя дом, аз съм друг… Не ме ли познавате?
С елегантен жест той посочи към маса, от двете страни на която имаше по един стол. Седна без да чака Кийт. Китаецът внезапно плесна с ръце, не много силно, веднъж… два пъти…
— Ще пиете с мен един чай, нали? — попита той.
Още не бе доизрекъл поканата, когато около тях, от всичките страни се чу шумолене. Кийт видя ковьорите, покриващи стените, да се размърдват. Пред очите му една преградка на стената се превърна във врата. Зачуха се щраквания, тихи стъпки, усети се движение във въздуха. От тайната врата в стената се яви китаец с покривка, салфетки и порцелан. Зад него с бързината на привидение вървеше друг. Трети бе застанал до Кийт. Все още наоколо се долавяше шумолене, все още се чуваше шепнещият пулс на живот и Кийт схвана, че там имаше и други. Той не се стресна и също се усмихна на Шан Тънг. Една минута, не повече, и меко стъпващите жълти хора, изпълнили задълженията си, излязоха.
— Бързи слуги — призна Кийт. — Много бързи, Шан Тънг! Но аз държа ръката си върху нещо, което е още по-бързо.
Изведнъж Шан Тънг се наведе над масата.
— Джон Кийт, вие сте безумец, ако сте дошли тук с мисъл за убийство — каза той. — Нека бъдем приятели. Това е най-доброто. Нека станем приятели!
XXI
Сякаш с невидима за окото бързина някаква маска бе паднала от лицето на Шан Тънг. Кийт, който се приготвяше за битка, подтиквайки себе си към стъпката, която смяташе че трябва да предприеме, бе смаян. Шан Тънг говореше сериозно. В очите му имаше открита надежда, че и Кийт ще му отговори със същото. Но китаецът не предложи ръката си пак. Изглежда в този миг почувства пропастта, която зееше между тях. Той усещаше презрението и отвращението в душата на другия.
— Почакайте! — каза леко той. И в своята развяваща се роба сякаш се плъзна до едно резбово писалище наблизо. В миг се върна със свитък в ръката си. Седна пак и погледна Кийт право в очите, като помълча един миг.
— Ние и двамата сме хора, Джон Кийт.
Гласът му беше мек и спокоен. Заострените пръсти с грижливо поддържани нокти погладиха свитъка. После го развиха и задържаха тъй, че Кийт да може да го прочете.
Това беше университетска диплома. Кийт се втренчи. Там беше написано странно име: Као Линг, принц Шантънгски. Умът му трепна и схвана истината. Той погледна китаеца.
Човекът, когото бе познавал като Шан Тънг, срещна очите му със спокойна странна усмивка, усмивка, в която имаше гордост, проблясък на надмощие…
— Аз съм принц Као — каза той. — Това е моята диплома. Завършил съм университета Йейл.
Кийт се опита да продума, но от устата му се чу само възклицание. Не можеше да намери думи. А Као, завивайки документа и забравяйки, че чаят изстива, се наведе пак над масата. И тогава дълбоко в стеснените му пламтящи очи Кийт съзря демон. А гласът на Као бе тих и убийствен.