Излезе вън в призрачния мрак на нощта. Той жадно поглъщаше въздуха, като че ли пиеше от него — не беше студен. Зимата безуспешно се бореше срещу нашествието на пролетта, но силите я напускаха. Земята под нозете на Кийт трепереше. Той можеше сега лесно да долови рева на големите ледени полета при свличането им заедно с арктическото течение в Хъдсъновия залив. Пред него се разстилаше една странна нощ. Тя не беше черна, но някак си задгробно призрачна. Из този гробовен хаос се долавяха чудновати звуци и стенанието на вятъра. Още малко време да бе останал тук, помисли си Кийт, и това би го влудило. Даже и сега му се струваше, че чува гласове да плачат и оплакват там някъде далече под скритите звезди. Неведнъж през изтеклите месеци той беше слушал хленча на малки деца, агонизиращия плач на жени и кикота на вятъра — звуци на терзание или викове на триумф на демона Гоул, който ограбва гробовете и се храни с труповете на мъртъвците. И неведнъж през тези месеци той бе виждал ескимоси, които макар и родени в този ад, полудяваха от мъчението на дългата му нощ — разкъсваха дрехите си и се хвърляха голи вън в безмилостния полумрак и мраз, за да умрат. Конистоун никога не ще узнае колко близо до отчаянието и умопомрачението е бил Кийт в оня час, когато той го арестува. Кийт не беше му казал това. Ловецът на хора го бе спасил от полудяване. Но Кийт бе запазил тая тайна за себе си. Той отхвърли спомена, изправи плещи и се засмя. Лаят на лисиците не му правеше вече впечатление. Отвъд действителността той виждаше родната Господна земя! Зелени гори и води, поръсени със златни слънчеви петна — неща, които бе почти забравил. Виждаше пак лицата на жени, които бяха бели! И заедно с тези лица чуваше гласове на хора, песен на птици. Почти усети под нозете си кадифената мекота на земята, която се къпеше в аромата на цветята. Да, той като че ли бе забравил тези неща… До вчера те бяха за него само като разпадащи се скелети, болезнени миражи. Вече можеха да станат реалност — бяха само ей там, по̀ на юг и той отиваше към тях. Простря ръце и вик се изтръгна от гърдите му, вик на тържество и радост. Три години в този ад — и той бе смогнал да преживее! Три години криеница от дупка в дупка, точно както Конистоун бе казал — като подгонена лисица. Три години гладуване, мръзнене, самота — тъй страшна, че душата му се сломи от нея. Но сега той си отиваше у дома!…
Кийт се насочи към колибата. Когато влезе, бледото лице на умиращия англичанин се обърна към него в мъждукащата полусветлина. Конистоун се усмихваше изтерзано, сложил ръка на гърдите си. Отвореният му часовник на масата показваше полунощ, когато урокът продължи.
Още по-късно той нагорещи дулото на револвера си на пламъка на лампата.
— Ще боли, приятелю, докато направим този белег над окото ти. Но трябва… Ама че майтап ще бъде. Ама че номер ще скроим! — повтори той меко, усмихвайки се.
III
Зора… после здрачът на още една нощ… и Кийт повдигна погледа си от възглавницата на Конистоун с почти женско ридание. Англичанинът бе умрял, както си знаеше, че ще умре, благороден до последното си дихание. Със сетни усилия той прошепна думите, както бе повтарял десетина пъти преди това: „Помни, приятелю, че ти печелиш или губиш в момента, в който Мак Доуел за пръв път спре погледа си върху теб.“ И след това с някакво странно изхълцване той свърши. Очите на Кийт бяха заслепени от чудото на един горещ поток от сълзи. Обхвана го опиянение от името на Дъруент Конистоун.
Сега то беше негово име! Джон Кийт бе умрял. Дъруент Конистоун бе живият. И като погледна студеното спокойно лице на англичанина този факт в края на краищата не му се виждаше толкова странен.
Нямаше да бъде трудно да носи името на Конистоун, трудно ще бъде да се издигне с живота си до равнището на Конистоун.
Тази нощ грохотът на ледените полета беше по-ясен, защото нямаше вятър, който да го заглушава. Небето беше безоблачно и звездите бяха като пронизващи жълти очи, надничащи през дупки в една безкрайна черна завеса. Кийт, който бе излязъл да подиша, се загледа в полярната нощ и потрепера. Звездите бяха като че ли очи на животни, които го наблюдаваха. Под техния зловещ блясък лисиците се готвеха за ужасяващо пиршество. На Кийт му се струваше, че те бяха очертали по-тесен кръг около колибата и че сега джавкането или лаят им звучи по-различно — по-настойчиво и смразяващо. Конистоун бе предвидил това настъпление на малките бели зверчета на нощта и Кийт, щом се върна в колибата, се залови да изпълни обещанието си. Когато призрачното утро дойде, задачата му бе изпълнена.