Сега пък Кийт се усмихна право в лицето на китаеца, но това бе усмивка, която не смекчи твърдостта на лицето му.
— Као, вие сте сатана. Предполагам, че е комплимент за вашите уши. Вие сте жълта змия! Дойдох, защото мислех, че може да има някакъв изход от тази бъркотия. Бях почти решил да ви убия. Но няма да сторя това. Има по-добър начин. До половин час ще бъда тук с Мак Доуел и ще ви изпреваря като му кажа, че съм Джон Кийт. И ще разкажа тая история с Мириам Къркстоун отначало докрай. Ще кажа за тази платформа, която сте построили за нея — вашия жертвен олтар! И утре градът ще се вдигне като един човек да ви извлече от тази дупка и да ви смаже като плъх. Това е моят отговор! Може да умра, и Питър Къркстоун може да умре, но не ще докопате Мириам Къркстоун!
Бе скочил на крака, когато казваше последните думи, сам изумен от силата на гласа си, учуден, че ръцете му бяха неподвижни, а мозъкът — хладен в този час на самопожертвувание.
Као бе зашеметен. Пред очите си видя човек, жертващ живота си. В заключителния момент на играта дойде удар, който не бе очаквал. Преди миг победител, сега бе победен. Видя всичко да се сгромолясва и даже живота си, увиснал на косъм. По лицето на Кийт четеше решимост. Този човек щеше да пожертва живота си, за да спаси едно момиче… едно момиче! Не можеше да разбере това.
Като произнасяше думите, разрушили всичко планирано от Као, Кийт усещаше бързата смяна на чувствата, преминаващи през сърцето на китаеца, който го гледаше втренчено. За момент злите очи бяха се разширили, издавайки изумлението му. После клепачите бавно се притвориха, докато останаха да пронизват само два тъмни и злокобни огнени блясъка. Кийт неволно помисли за очите на змия. Светкавично, като змия, Као скочи на крака, отметна назад робата си и извади от пояса си пистолет. От устата му излезе вик.
Кийт отскочи назад. Заплахата в очите на китаеца го бе подготвила и неговият револвер излезе от калъфа със светкавична бързина. Но това движение не бе по-бързо от отклика на вика. Стената се разцепи на много места и слугите се спуснаха към него като кучета. Кийт нямаше време да прецени колко бяха на брой, защото видя как пистолетът на Као избълва дим и огън.
Кийт заглуши неговия гръм с рева на автоматичния си револвер.
Той видя, че пистолетът падна и че Као се сви на две. Кийт насочи револвера срещу другите и стреляйки отстъпваше гърбом към вратата. Нещо го сграбчи отзад, извивайки главата му и той се свлече надолу.
Изпусна револвера. Жълти ръце посягаха към врата му. Усещаше горещия им дъх и чуваше гърлени викове. Ужасът го овладя, ужас, който бе като сляпата ярост на Лаокоон, борещ се заедно със синовете си в пръстените на гигантската змия. В този момент той не се бореше с хора. Те бяха чудовища, жълти, смрадливи…
Кийт пречупи една ръка, която го душеше, изви назад една глава. Удряше със сляпа ярост и огромна сила. Най-после, изпокъсан и покрит с кръв, се отскубна и стигна вратата. Когато я отвори и избяга навън, остана с впечатлението, че само двама от нападателите му се повдигаха от пода.
За секунда се поколеба в малкия коридор. Долу имаше светлина и хора. Знаеше, че от него течеше кръв, че дрехите му бяха разкъсани и че бягството в тая посока би било невъзможно. На противоположния край на коридора имаше завеса, която навярно покриваше прозорец. Със светкавично движение дръпна пердето и откри, че беше прав. В следващата секунда счупи прозореца с рамо и почувства хладния нощен въздух по лицето си. Вратата зад него бе все още затворена, когато пропълзя до тясна площадка на външни задни стълби, водещи надолу в задната уличка. Поспря и се ослуша докато се убеди, че враговете не са по следите му.
В мрака на задната уличка поспря пак. Хладен вятър полъхна и това го освободи от ужаса, обхванал го в борбата с жълтите хора. Китаецът беше мъртъв. В това бе сигурен. А за него не оставаше ни минута за губене…