Выбрать главу

Играта бе доиграна и той бе изгубил. Само едно оставаше още недовършено, нещо, което Конистоун би направил още ако беше тук. И той, Кийт, ще го направи. За него вече не беше необходимо да се предава на Мак Доуел, защото Као беше мъртъв и Мириам Къркстоун бе спасена. Но Мери-Джозефин трябва да узнае от него. Това беше последното честно разчистване на сметките, което имаше да направи.

Никой не го видя, когато премина през задни улички до покрайнините на града. След четвърт час се заизкачва по склона към „хижата“. Тя беше осветена, а пердетата — вдигнати. Мери-Джозефин го очакваше…

И пак го заля вълната на онова странно и убийствено спокойствие, с което бе посрещнал трагедията на тази нощ. Бе се опитал да избърше кръвта от лицето си, но тя беше все още там, когато влезе и се изправи пред Мери-Джозефин. От раните, причинени от острите като бръснач нокти на неговите нападатели, течеше кръв, беше без шапка, с разбъркана коса. Когато Мери-Джозефин го посрещна с прострени към него ръце и смъртно бледо лице, той я възпря с ръка и каза:

— Моля те, почакай, Мери-Джозефин!

Нещо я спря. Странността на неговия глас, ужасната твърдост на лицето му, сиво и зацапано с кръв, нещо страшно в начина, по който бе казал това. Бързо я отмина и отиде до телефона. Устните й помръднаха. Опита се да продума, една от ръцете бе на гърлото й. Той набра номера на Мириам Къркстоун! Тя съзря, че и от ръцете му течеше кръв. Някой отговори. Чу го да казва:

— Шан Тънг е мъртъв.

Това бе всичко. Той закачи слушалката и се обърна към нея. Със слаб вик тя пристъпи към него.

— Дери… Дери…

Той я отбягна и посочи големия стол пред камината.

— Седни, Мери-Джозефин!

Тя се подчини. Лицето й бе по-бяло отколкото би допуснал, че може да бъде лицето на жив човек. И тогава й каза всичко отначало докрай. Мери-Джозефин не издаде звук. Седнала в големия стол, тя сякаш се свиваше и ставаше все по-малка и по-малка, докато й призна за голямата лъжа от момента, когато Конистоун и той бяха разменили самоличността си в малката колиба в Ледената пустиня. Кийт знаеше, че докато е жив нейният образ ще го преследва, както го виждаше сега, за последен път — мъртвешки бледото лице, големите очи, безгласните устни, двете малки ръце, сключени на гърдите, докато слушаше историята и обяснението в любов към нея.

Даже когато бе свършил, тя не мръдна, нито проговори. Той влезе в стаята, затвори вратата и запали лампата. Бързешком постави в раницата всичко нужно. И когато бе готов, написа на един лист:

Хиляди пъти повтарям: „Обичам те“. Прости ми, ако можеш. Ако не можеш да простиш, би могла да кажеш на Мак Доуел и законът ще ме намери там, на мястото на нашите мечти — при извора на реката.

Джон Кийт

Това последно писмо той остави на масата за Мери-Джозефин.

За момент се ослуша до вратата. Вън не се чуваше ни шум, ни движение. И тогава повдигна прозореца, през който Као бе влизал в стаята му.

Миг по-късно стоеше под светлината на брилянтните звезди. До него смътно достигаше шумът на града, звукът на живота.

Той се обърна на север. Долу по склона и отвъд долината се разстилаха горите. И под светлината на звездите закрачи пак назад към тях, връщайки се повторно в техните усамотени гъсталаци — убежище за гонените и отхвърлените.

XXIII

През осветените от звездите часове на тази нощ Джон Кийт вървеше напред и напред към северозапад. Дълго време неговият път го води през изсечени гори, през наново подрастващи горици и разчистени за обработване земи. Следваше проправени пътища и отъпкани пътеки, отминаваше колиби, които бяха тъмни и без живот в мълчанието на полунощния час. На два пъти куче подуши, че минава и залая. Веднъж чу гласа на мъж, който се провикваше някъде далеч. После пътеките станаха по-неоформени. Стигна до дълбоко и голямо блато. Помнеше това блато и преди да нагази в него запали клечка кибрит за да погледне своя компас и часовника си. Минаха два часа докато излезе на отвъдния бряг. След това се озова в дълбоките лесове и чувство на облекчение го заля. Гората беше пак едничкият му приятел.

Не си почиваше. Трябваше непрестанно да върви. Страхът бе престанал да бъде подтикваща причина. Нещо повече, в него страхът бе умрял. Сега сякаш неговата енергия бе ангажирана в борба за живот. Ясно съзнаваше какво бе направил и какво му предстоеше. Сега бе два пъти убиец и всеки път извършеното от него убийство бе отървавало света от една змия. Даже и Мак Доуел би признал това, а Мириам Къркстоун на колене ще благодари на Бога за това, което Кийт бе направил. Но канадският закон нямаше да му прости. Той търсеше Кийт ако не за убийството на китаеца Као, то поне за убийството на Къркстоун. Никой, даже и Мери-Джозефин, не ще може да разбере напълно какво бе пожертвал той за дъщерята на човека, който бе съсипал баща му. Защото Мери-Джозефин никога не ще разбере колко дълбоко бе я обичал. А сега я губеше завинаги.