Кийт се изненада като откри, че пак разговаря сам със себе си. Напълно спокойно бе приел факта, че неговото връщане у дома бе само един кратък и чудесен промеждутък в отшелничеството му. Той отначало не схвана, че това спокойствие беше спокойствието на отчаянието, на безизходицата.
— Няма да ме хванат — окуражаваше себе си. — А и тя няма да им каже къде отивам. Не, тя няма да им каже.
Усети се, че повтаря и преповтаря тази мисъл. Мери-Джозефин не ще го издаде. Повтаряше си това не за убеждение, а за да потиска и се бори с една друга мисъл, която постоянно му се натрапваше. Един чужд глас постоянно му нашепваше: „Тя те мрази… и ще издаде къде отиваш!“
С всеки изминал час за него ставаше по-мъчно да заглушава този глас. Той упорстваше, ставаше по-силен. В моментите, когато този глас надделееше, се издигаше така, че потопяваше всички други мисли. Не че страхът от издайничеството на девойката пронизваше сърцето му, болката идваше от онова, което би могло да бъде мотив за такова издайничество — омразата, която би подтикнала Мери-Джозефин към това. Стараеше се да не си я представя такава, каквато я бе видял накрая, в големия стол, сломена, виждаща в него не вече любимия брат, а натрапник, човека, когото би могла да подозира, че е убил брат й за да присвои името му и неговото място в живота.
— Не, тя не ще го направи — каза си той. — Не ще го направи.
Това бе битка и нейното спечелване значеше за него повече от свободата. Сега в него щеше да живее образът на Мери-Джозефин. Нейният глас щеше да чува той в шепота на нощта, нейното лице щеше да вижда в пламъка на самотните огньове и тя ще си остане за него винаги оная Мери-Джозефин, която бе познавал… И той потисна шепнещия глас, стискайки спуснатите си надолу юмруци, бореше се с появяването му с отчаянието на човек, който се бори за нещо по-важно от живота.
Призори звездите започнаха да избледняват. Кийт бе неуморим. През сивия здрач продължаваше да върви и първият проблясък на слънцето го завари на път. Градецът Принц Албърт и реката Саскатчеуан бяха около петдесет километра на югоизток от него.
Спря най-после на брега на малко езерце и свали раницата за пръв път. Доволен беше, че предчувствието за такова внезапно бягство беше го накарало да напълни раницата си още вчера сутринта.
— Нищо не ни пречи да сме готови — бе казал той шеговито на Мери-Джозефин, а тя го бе накарала да утрои порцията сланина защото и тя обичаше. Сега му бе трудно да реже тази сланина без в гърлото му да заседне някаква буца. Свинска сланина и любов! Идеше му да се смее, идеше му и да плаче. Получи се само някакъв полузадавен звук. Той закуси добре, почина един-два часа и продължи. Вече с по-бавна крачка вървеше през по-голямата част от деня, а през нощта спираше да преспи.
В следващите десет дни вървеше така, че да избягва каквато и да било среща. Отбягваше хижите на ловци, отбягваше отъпканите пътеки. Отърва се от брадата си и се бръснеше през ден. Мери-Джозефин не я харесваше. Тя я боцкаше. Сега изглеждаше по-хубав. Приликата му с Дъруент бе намаляла.
В края на десетия ден бе при Костенурченото езеро, осемдесет километра на изток от Форд Пит. Смяташе, че сега можеше да се покаже открито. След това удари на юг от Форд Пит, прекоси Саскатчеуан и се насочи към областта Бъфало Куле. В откритото поле попадаше на чифлици и в един от тях си купи товарен кон. При езерото Бъфало си накупи провизии, включително петдесет стоманени капани, прекоси през нощта Канадската тихоокеанска железопътна линия и на следния ден съзря в далечината мъглата на планините Рейки.
Бяха изминали много дни от нощта в къщата на Као, когато пак се озова край реката Саскатчеуан. Сега не бързаше. Точно пред него сънно се издигаха планините, много близо бе мястото на неговите мечти. Но вече не беше движен от същото очарование и влечение на миналите години. Нещо беше избледняло от това очарование и влечение. Две седмици броди бавно и без цел из зелените долини, които лежаха под снежните върхове на планинските вериги, обзет от неизказана самотност, която го бе връхлетяла и терзаеше като болест. Два пъти бе минавал близо до лагери. Три пъти бе видял хора да се изтеглят от лагерите, но умишлено ги отбягна. Нямаше желание да се среща с хора, да говори или да му досаждат с говорене. Ден и нощ неговото тяло и душа викаше Мери-Джозефин. Ден след ден се бореше, докато и по лицето, и по сърцето му останаха белези от мъката. Сякаш някакво същество, на което бе отдал цялото си обожание, бе умряло. Само че това бе по-лошо и от смъртта. Мъртва, Мери-Джозефин в известен смисъл щеше да му принадлежи. Но жива и мразеща го, както трябваше да го мрази, тя оставаше недостижима.