Накрая заприлича на човек, който бе надделял болест, която щеше завинаги да остави белезите си по него.
В началото на третата седмица разбра, че е превъзмогнал смъртта и отчаянието. И ако законът го преследва, възможно е пак да се бори…
На втория ден от тази седмица видя самотен конник. Странникът бе около километър и половина далеч, когато Кийт го забеляза. Учуди се, че този човек не се придружаваше от товарен кон. После му хрумна, че може би е търсач на руда, който е свършил припасите и улеснява пътуването, яхнал товарния кон. Който и какъвто да беше Кийт нямаше настроение да го срещне. Едва бе избрал новата посока, странникът умишлено промени и своята, за да му пресече пътя. Кийт се ядоса. Изкачвайки се по тясна тераса от пясъчник, той се запъти право нагоре по склона, като че ли възнамеряваше да стигне до високите тераси на планината и после изведнъж сви надолу в едно дере, където се изгубваше от очите на странника. Почака десетина минути, после пак потегли към долината.
Позасмя се доволен като видя как бе изиграл конника, който беше около половин километър нагоре по планината и продължаваше да се катери.
— Защо ли по дяволите толкова работа си отваря този човек? Защо ли толкова държи да ме срещне? — запита се Кийт.
След няколко минути странникът го зърна пак. Около минута той спря и Кийт предположи, че сипеше проклятия. После странникът се запъти към него и този път нямаше къде да се бяга. Онзи пришпори коня в галоп и бързо намаляваше разстоянието помежду им. Кийт откопча калъфа на револвера и се нагласи така, че да бъде полузакрит от натоварения кон. Конникът го приближи. Настойчивостта му показваше, че Мери-Джозефин не бе се забавила да каже на Мак Доуел къде властта може с най-голяма вероятност да го намери.
Кийт погледна към конника, който бе вече доста близо и се убеди, че не бе полицай. Препускаше разярено в галоп. Единият му крак се люшкаше като че бе изгубил опора в стремето, а шапката му плуваше зад него на края на един ремък.
— Стой! — каза Кийт.
Сърцето му спря да бие. Видя вцепенен червена брада и голяма чорлава глава. Конникът дръпна юздите и политна напред.
— Брей, ако това не е… Дуган!
— Джон… Джон Кийт!
XXIV
Няколко мига нито един от двамата мъже не мръдна. Кийт бе смаян. Очите на Анди Дуган се бяха опулили изпод рунтавите му вежди. Кийт долови миризма на сланина да витае наоколо.
— Анди, Анди Дуган! — извика задавено. — Ти ме позна… ти позна Джон Кийт… ти ме позна… ти…
Дуган отговори с нечленоразделно измучаване и се хвърли върху Кийт като че ли искаше да го събори на земята. Той го прегърна и Кийт го прегърна. После в продължение на минута останаха, друсайки ръце в горещо ръкостискане.
— И да минеш край мен там на реката при Маккофиновия завой и да не те позная, да не те позная! Мислех, че ти си онзи Конистоун. Да, да! Така беше. Взех те за Конистоун! — Той се поотдръпна да го изгледа и пак извика: — Джон… Джон Кийт!
— Анди, мили проклетнико!
Пак почнаха да се ръкуват, тупаха се по раменете докато ги заболяха и по лицето на Кийт наново се разгоря любовта към живота.
Изведнъж старият Дуган се изопна и взе да души във въздуха.
— Мирише ми на сланина.
— Тя е в товара ми, Анди. Но за Бога, недей обръща внимание на сланината, докато не ми обясниш как се озова тук.
— Чаках тебе — отговори Дуган с разчувствано ръмжене. — Знаех, че ще минеш по тази долина, за да се насочиш към Малката вилица. Чакам от шест седмици насам.
— Как научи, че ще дойда тук? — настоя той. — Кой ти каза?
— Всичко се разчу, Джон. Голяма каша се забърка. Китаецът — мъртъв. Джон Кийт, прекръстен на Конистоун — жив и живеел с хубавата сестра на Конистоун. А после офейкал. Никой не знае къде. Поразмислих. Сетих се, че ако някой знае, то ще е момичето. Отидох при нея, казах й как ти и аз бяхме приятели и тя ми загатна, че си тръгнал нагоре, към изворите на реката. Все пак казах на момичето, че е будала ако вярва, че ще отидеш там. Накарах я да повярва, че бележката, която си оставил, е за заблуда.
— Боже мой — каза задъхано и безнадеждно Кийт. — Аз го писах наистина.
— Знам, Джон, разбира се си го писал за истина. Но не смеех да й поверя това. Ако беше отнякъде да видиш как ядно се свиваше хубавата й уста, като че й идваше да те заколи, ръцете й — стиснати, убийствен пламък в очите… Човече, аз я излъгах! Казах, че отивам по дирите ти и ако обещае да не насъска полицията, ще й донеса главата ти, както са правили в старо време. Хвана се на въдицата! Да, господинчо, тя ми каза: „Ако направите това, няма да кажа ни дума на полицията!“ И ето ме, Джон. Ако държах на думата си, която дадох на онова тигърче, би трябвало да те застрелям още тая минута.