— Не се безпокоя — каза Кийт.
След петнадесет минути чу Дуган да хърка. Тихо отметна одеялото и седна. В огъня имаше още тлееща жар. Нощта — както първата нощ на бягството му — бе великолепие от звезди. Месецът изгряваше. Техният лагер беше в една покрита с трева теснина, по средата й блещукаше малко езеро, отвъд което Кийт лесно би могъл да хвърли камък. На срещуположния край се издигаше отвесна планинска стена и върха на тази стена, висок хиляди стъпки, пръв се озари от сиянието на месеца. Без да събуди приятеля си Кийт отиде до езерото. Гледаше как златното сияние бързо слизаше все по-надолу по планината. Виждаше го как се движи като голям поток. Изведнъж сянката му се просна пред него, обърна се и видя, че месецът бе засиял като грамадно кълбо. Светът наоколо оживя и задиша. Сякаш някаква завеса се бе вдигнала така бързо, че окото не бе успяло да долови това. Всяко дърво, храст и скала изпъкнаха в меко сияние, езерото се преобрази във вир от разтопено злато и докъдето можеше да види, лунната светлина заливаше планините. Във въздуха имаше някакво меко жужене като тиха музика, от някаква отдалечена канара достигна шумът на пропукващ се камък.
За момент си помисли, че Мери-Джозефин стои до него и че заедно се опиват от чудото на тоя сън, който най-накрая се бе сбъднал.
С цялата си хубост, с всичкото си сияние, тишина и мир, нощта бе горчива за Кийт — най-горчивата в неговия живот. Не беше повярвал това за Мери-Джозефин. Знаеше, че я е изгубил и че тя може би го презира, но че действително ще го ненавижда с жажда за лично отмъщение, не бе допускал. Дали Дуган беше прав? И нима за самозащита трябваше да се мъчи да отрови собствените си мисли за нея. Лицето му стана сурово и тъжен смях се откъсна от устните му.
Цяла нощ остана буден. Пет-шест пъти си ляга под одеялото, но бе невъзможно да заспи. В четири часа накладе огън и в пет събуди Дуган. Старият „речен човек“ скочи с възторг на момче. Той се върна от езерото с брада и коса, от които капеше вода и със сияещо лице. В тези планини не можеше да се намери по-весел спътник от Дуган.
В шест часа̀ бяха вече по пътеката. Тя ставаше по-тясна и по-мъчна за следване, та от време на време Дуган се спираше за да се увери дали този е пътят. При едно от тези спирания каза на Кийт:
— Последната нощ доказа, че няма опасност от Мери-Джозефин, Джон. Сънувах сън, а пък каквото сънуваш, никога не излиза вярно. Винаги е обратното. Сънувах, че тази малка дяволица дойде над тебе когато спеше, извади голям кухненски нож и ти отряза главата — х-рр! Да, господинчо, гледах я как държеше главата ти и кръвта капе, а тя се смее.
— Ще млъкнеш ли! — изрева му Кийт.
Очите му пламтяха. Лицето му бе бяло като платно.
Дуган сви едрите си рамене и с едно нацупено изгрухтяване пак тръгна по пътя.
Час по-късно пътеката се стесни още повече, вмъквайки се в една теснина. Тази теснина за изненада на Кийт се разтвори изведнъж в прекрасна долина. Оазисът от зеленина бе скътан между две планински вериги. Едва бяха навлезли в долината, когато Дуган издигна гласа си в серия диви провиквания и започна да гърми с пушката във въздуха.
— Завръщане у дома — обясни той на Кийт. — Хижата ни е ей там, зад баирчето. За десет минути сме там.
Не бяха минали и десет минути и Кийт я видя, подслонена до една гъста горица от кедри и елхи. Беше по-голяма хижа, отколкото бе очаквал, два пъти, три пъти по-голяма.
— Как си могъл да я направиш сам! — възкликна той възхитен. — Тя е чудо, Анди! Голяма е колкото за… за цяло семейство.
— Половин дузина индианци — случи се да минават оттука и ги наех да работят — обясни Дуган. — Пък рекох си нека я направя по-големичка, Джон, като видях, че имам доста работници. Понякога хъркам доста високо, знаеш, и…
— А! Дим излиза от комина — извика Кийт.
— Задържах една от ония индианки — позасмя се Дуган. — Отлична готвачка и спретната женица, Джон. Мъжът й умрял миналата зима и тя на драго сърце остана срещу храна, квартира и пет долара месечно. Е, какво ще кажеш за чичо си Анди, Джон? Бива ли си го да натъкми нещо?
На около седемдесет крачки от хижата имаше рекичка. Дуган спря за да напои коня си и кимна на Кийт да върви.
— Иди, виж къщата ни, Джон, върви, виж я!
Кийт му подаде юздите на коня си и го послуша. Вратата на хижата беше отворена и той влезе.
Първата голяма стая му напомни „хижата“ на Брейди в Принц Албърт. Отвъд тази стая имаше друга, в която се чуваше движение и пращене на огън в печка. Вън Дуган свиркаше с уста, после прекъсна и обърна на песен. Слушайки ръмжащия глас на „речния човек“ с думите на песента, която двадесет години бе пял при Маккофиновия залив, Кийт се засмя. Чу и друг глас да тананика в кухнята. Даже индианката беше щастлива.