Половин час по-късно Кийт стоеше на края на ивицата от сбити дръвчета, които ограждаха арктическата равнина.
Хвърляйки последен поглед към малката колиба, Кийт свали шапката си в студеното утро. „Бог да те прости, Конистоун“, пошепна той и бавно се извърна. Потегли на юг.
Пред него имаше хиляда и триста километра дива пустош, хиляда и триста километра между него и малкото градче Саскатчеуан, където Мак Доуел командваше дивизията „Ф“ от конната полиция. Мисълта за разстоянието не го уплаши. Четирите тежки години го бяха приучили да не се страхува от огромните разстояния и да свиква с лишенията. Тази зима Конистоун бе го следвал с упоритостта на пор, който преследва заек. Следвал го бе в продължение на повече от хиляда километра в Арктика и беше чудо, че той не бе убил англичанина. Много пъти би могъл да сложи край на тази напрегната гонитба, без да опетни собствените си ръце. Една дума стигаше и неговите приятели ескимоси биха свършили тази работа. Но той бе оставил англичанина да живее и сега Конистоун, мъртъв, го изпращаше назад към дома. Хиляда и триста мили бяха само началната стъпка.
Той нямаше ни куче, ни шейна. Неговите кучета отдавна бяха издъхнали. А екипировката на англичанина бе открадната през последния етап на тяхната гонитба от Фулертоун Пойнт надолу. Всичко, което носеше, беше на Конистоун, с изключение на пушката и на едно-две неща още. Той носеше даже часовника на Конистоун. Товарът му беше лек. Главното, което съдържаше, беше малко брашно, един килограм и половина тежка палатка, един чувал за спане и някои лични вещи, за да удостовери смъртта на Джон Кийт, поставения вън от закона беглец. Час след час, през този първи ден на неговото пътуване, равномерното „зип, зип, зип“ на неговите обуща за сняг удряше с убийствена монотонност върху мозъка му. Той не можеше да мисли… От време на време му се струваше, че нещо го тегли назад, постоянно му се счуваше гласът на Конистоун, мяркаше се неговото лице в сивия здрач на деня. По едно време той различи тъмна ивица хоризонт и разбра, че това бяха дървета — същински дървета, първите които виждаше от година и половина насам, от онзи ден, когато последният от лесовете на Макензи беше потънал в далечината зад него! Те бяха нещо осезаемо, жива стена, отвъд която беше неговият друг свят.
Той стигна до тях, когато здрачевината на деня се разтапяше в по-дълбокия полумрак на нощта и разпъна палатката си под заслона на една китка възлести, измъчени от бури елхи. После събра гориво и си накладе огън. Не броеше съчките, както бе ги броил в течение на осемнадесет месеца — беше разточителен, прахосник. Изминал бе повече от шестдесет километра от сутринта насам, но не чувстваше изтощение. Пламъците на неговия огън заподскачаха все по-високо и по-високо. Свари си един чайник слаб чай. Приготви си вечеря с месо от северен елен карибу и малко овесена каша. След това седна, облегнал гръб на едно дърво, и се загледа в пламъците.
Огънят, който подскачаше и пращеше пред очите му, беше като силно лекарство за измъченото му сърце. Той разбуди мисли и чувства, които бяха спали в него. Огънят като че ли поглъщаше натрупаната в душата му чернилка от четиригодишното затъпително мъчение и пак извика у него живия образ на събитията от едно вчера, от което му се струваше, че го дели цяло столетие. Изведнъж от Кийт сякаш се вдигна непоносимият товар на битието му, освобождавайки го от потискащото робство на мрачните чувства. В сърцето на пламъците той съзря дом, надежда, живот — неща, които му бяха близки и скъпи едно време, неща които бичът на Севера беше пребил почти до смърт в паметта му. Той видя широката река Саскатчеуан, блещукаща по своя път през жълтите равнини, между хълмисти предпланини. Видя златистите мъгли на утринната зора над нея. Видя родното си градче, прилепено до брега й с единия си край, а зад гърба му виолетовите девствени и диви области. Чу ритмичното „чук, чук, чук“ на старата златопромивница и дрънкането на нейните синджири, когато поглъщаше тонове от пясък за няколко зрънца злато. Над него пак се носеха дантелени облаци в синьото небе. Чуваше гласове, тропота на стъпки, смехове — живот. Душата му се възроди, той скочи на крака и протегна ръцете си докато мускулите му се изпънаха. Не, те няма да го познаят там долу сега! Той леко се засмя, като си помисли за предишния Джон Кийт. Можеше сега да гледа на миналото без да се вълнува. Даже и ненавистта беше прегоряла вече и той дори се запита дали къщата на съдията Къркстоун имаше все същия изглед от върха на могилата и дали Мириам Къркстоун се беше върнала пак да живее там след оная ужасна нощ, когато той се бе върнал да търси справедливост за баща си. Четири години! Не беше толкова отдавна, при все че тези години за него изглеждаха дълги, колкото цял живот. Няма да са станали много промени. Всичко ще си бъде същото… всичко… освен старата им къща. Домът, който баща му бе проектирал и чийто строеж те бяха наглеждали. Под него течеше Саскатчеуан, а гората беше току до вратата му. Саморъчно направена къща, тя трябва да се е променила доста в тези четири години. Пръстите му, ровейки из джоба, напипаха часовника на Конистоун. Той го извади и го отвори срещу светлината на огъня. Отблясъкът на пламъците заигра по циферблата. Беше десет часът. Отвътре на капака Конистоун бе залепил някога една снимка. Навярно е било отдавна, защото лицето бе избледняло и неясно. Само очите не бяха се замъглили и при блясъка на огъня в тях като че ли пламна жив пламък. Беше младо момиче — ученичка, навярно десет или дванадесетгодишна, помисли си Кийт. Но тези очи изглеждаха по-възрастни, изглеждаха като че ли умоляват, като че ли съобщават нещо, излязло спонтанно от душата на детето. Кийт затвори часовника. Неговото „тик-так“ зазвуча по-силно в ушите му. Пусна го в джоба си. И от там все още го чуваше…