Един покрит със смола елхов клон изпука силно в огъня с потресаващия ефект на бомба за Кийт. Той беше уверен, че за момент бе видял Конистоун и че очите на англичанина го гледаха така, както го бяха погледнали очите от портретчето в часовника. Видението му се стори толкова реално, че той просто отстъпи крачка назад. Даде си сметка за огромното нервно напрежение, под което той се намираше толкова часове. От толкова дни не бе спал здрав сън. Но и сега не му се спеше. Почти не чувстваше умора. Инстинктът за самосъхранение го накара да натъкми своя спален чувал върху килим от елхови клони вътре в палатката и да си легне.
Но даже след това той дълго време лежа обхванат от мъчително безсъние. Затвори очите си, но му беше невъзможно да ги държи така. Звуците на нощта стигаха до него с болезнена яснота — пращенето на огъня, змийското съскане на горящата слама, шепотът на върховете на дърветата и непрестанното „цък, цък, цък“ на Конистоуновия часовник. А вън, в откритата и гола пустиня на пояса на подслоняващи дървета, вятърът започваше да стене в своята вечна жалба и плач от самотата. Въпреки здраво стиснатите си юмруци и смелата решителност да не се поддава на халюцинациите, на Кийт му се струваше, че пак идва, странно понесен на гърба на ветровете, гласът на Конистоун. И изведнъж той се запита: „Какво значеше това? Какво беше забравил Конистоун? Какво беше това, което Конистоун се опитваше да му каже през целия този ден, когато той бе усещал неговото присъствие в здрачевината на голата пустиня? Дали Конистоун не го викаше да се върне обратно?“
Той се опита да се отърве от потискащата настойчивост на тази мисъл. И все пак беше сигурен, че в последния половин час преди смъртта да бе влязла в колибата, англичанинът бе искал да му каже нещо, но не бе успял… Преди да умре му бе казал: „Помни, приятелю, ти печелиш или губиш в момента, в който Мак Доуел спре погледа си върху теб!“ — Но в последния момент, когато смъртта бе вече забила в него острието си, Кийт бе доловил един проблясък на очите на Конистоун. В този именно краен миг, когато словото му бе отнето навеки, той позна, че Конистоун се бореше да накара устните си да произнесат думи, които бе оставил неизказани, докато вече бе станало твърде късно. И сега, слушайки воя на вятъра и пращенето на огъня, Кийт се усети, че си повтаря и преповтаря това: — „Какво ли още искаше да ми каже?“
При затихване на вятъра часовникът на Конистоун се чуваше да бие подобно на сърце и със своето: „цък, цък“, зацъка в ушите на Кийт отговорът: „Върни се, върни се!“
С вик на гняв от собствената си жалка слабост, Кийт пъхна часовника далеко под спалния чувал и там неговият звук заглъхна. Най-сетне сънят овладя изтерзания мъж като анестезия.
При пукването на новия ден Кийт излезе от палатката си и разрови огъня. Там все още имаше парчета горяща жарава и той я раздуха, съживи и прибави нови съчки. Не можеше лесно да забрави терзанията на нощта, но те постепенно избледняваха. Той се надсмя над собственото си безумие и се запита какво ли би си помислил самият Конистоун за нервността му. За пръв път от години насам, той си спомни за отминалото време, прекарано в колежа когато той особено се бе отличил по психология. Смяташе се за експерт в разискването и разбирането на човешката психика. После той бе живял благодарение на тези си знания и те бяха го ползвали в живота, затова фактът, че едно объркване на неговата душа го бе обезпокоило нощес, сега му беше забавно. Обяснението беше лесно. Това беше неговият дух, който се стремеше към равновесие след четиригодишно едва ли не мозъчно затъмнение. Сега се чувстваше добре. Мозъкът му бе по-прояснен. Той се вслуша в часовника и неговото цъкане му се видя съвсем естествено. Подтикна себе си към още едно усилие на волята и засвири с уста докато приготвяше закуската си.