Могъщата река, любима още от дните на неговото детство, пак му зашепна тая нощ за чудесните неща, които времето и страданието бяха замъглили в сърцето му. Месецът се издигна над нея, един топъл вятър изплува от юг и Кийт, пушейки лулата си, дълго седя заслушан в нежния ромон на струите, които се носеха под нозете му. За него тя винаги е била нещо повече от река. Той бе израснал с нея, тя бе станала част от неговия живот. Тя беше взимала участие в най-ранните блянове и желания. По нея той бе търсил първите си приключения. Кийт си въобрази, че в сладко ромонещия глас на реката тази вечер имаше радост и приветствие, ликуване от неговото връщане. Той се вгледа в сребристите й ивици, които блестяха на месечината и поток от спомени го заля. Тридесет години не бяха много време за да забрави хубавата си майка, която му разказваше приказки, когато слънцето залязваше и наближаваше време за сън. И живо изпъкнаха пред него чудесните приказки за реката, която била родена далеч, там горе в тайнствеността на западните планини, скрита от очите и нозете на хората. Как слязла от планината по хълмовете и през хълмовете — в равнините, разширявайки се и ставайки все по-могъща с всяка миля, докато най-после минеше край тяхната порта, носейки със себе си зрънцата златоносен пясък, който правеше хората богати. Баща му беше му показвал пътищата на бизоните и му бе разказвал за индианците и за тая земя преди да дойдат в нея белите хора. Но тая нощ реката бе едничкото, което му бе останало. И заедно с болката по отминалото, той изпита странно чувство на щастие. Самият дух на великата река му даваше утеха.
Той протегна ръцете си и извика:
— Аз съм! — Джони Кийт! Аз пак се върнах!
И реката, шепнейки като че ли му отвърна:
— Това е Джони Кийт! Той се е върнал! Той се върна пак!
IV
В продължение на една седмица Джон Кийт вървеше по брега на Саскатчеуан. Това беше около двеста двадесет и пет километра от поста на компанията на Хъдсъновия залив „Къмбърлънд Хаус“ до градеца Принц Албърт по права линия. Обаче Кийт не вървеше по най-прекия път за към дома. Само от време на време ползваше някой установен път. Той се придържаше покрай реката, макар че с това пътят му се удължи с около двадесет и пет километра. Сега, когато часът, за който Конистоун го бе подготвил бе толкова близък, чувстваше нужда от своя могъщ, безсловесен приятел — реката. Тя му даваше смелост и увереност. Край нея той можеше да мисли по-ясно. Нощем той сънуваше на нейните златножълти брегове и звездите бдяха над главата му, докато спеше. Ушите поглъщаха познатите му от минало време звуци, за които бе мечтал до полудяване в своето изгнание: крясъка на птиците, които си диреха лов или другар под блясъка на месеца, приветливото „твит, твит, твит“ на нисколетящите речни стърчиопашки, бухането на бухалите и плясъка на дивите патици, вече запътени насам откъм юг. Оттам, където на места равнините изтласкваха леса назад, почти до бреговете на реката, той дочуваше от време на време лая на своите малки жълти приятелчета, степните вълчета, койотите. А откъм страната на дивите гори се зачуваше зловещият вой на вълците. Кийт пътуваше по тясната пътека буквално разделящ два свята. Реката бе тая пътека. От едната й страна бяха прериите, зелените житни поля, селата и градовете, а от другата — дивата девствена природа, едно царство, чиито врати бяха все още отворени за него. На седмия ден в зори един нов звук достигна до ушите му. Това беше свирката на един влак, идващ от Принц Албърт.
Това беше първият глас, който поздрави неговото връщане у дома и заедно със свирката на влака неговото „вчера“ се възвърна изведнъж и го заля като поток. Той знаеше къде се намира сега — спомняше си точно какво ще види при следващия завой на реката. Няколко минути по-късно чу пъхтящото „чък, гък, чък“ на старата златосеялка при завоя. Там ще е Бети М., разбира се, заедно със стария Анди Дуган при подемния кран, с черната си лула в уста, който нарива подвижния пясък, тъй както го бе наривал повече от двадесет години. Струваше му се, че вижда Анди, седнал на своя пост, обвит от тютюнев дим, червенобрад, разчорлен гигант, когото градът любовно наричаше „речния пират“. Целия си живот Анди бе прекарал в копаене на злато от планините или промиването му из речния пясък. Кийт се усмихна и като си спомни за голямата страст на стария Анди към сланинката. Човек винаги можеше да намери аромата на пържената сланинка около Бети М. Когато Анди отидеше в града, шегаджиите се кълняха, че надушват тоя аромат в мустаците му.