Какво да кажа? Не искам да се впускам в много приказки, но от този миг непрестанно мислех за добрите, благородни очи, с които бе озарила мен, подивелия тип. На следващия ден приближих мястото на бивака — беше напуснато. Следата на компанията водеше на югоизток, приблизително в посока Аул Крийк [7].
Там знаех, че се намират индианските земи, че техният вожд Ават-уич, Големия нож, се бе заклел да не си отдъхне, преди да е смъкнал сто скалпа на бледолики и да е пленил десет бели жени за своя вигвам. Трябваше ли и лейди с незабравимите очи също да попадне в ръцете му? Не и отново не! Скрих пак кануто и потеглих, следвайки дирята. Тя водеше през Аул Крийк, сякаш хората възнамеряваха да стигнат до Лендър Сити. После обаче се отклони на изток и се насочи към планините Бигхорн, на чийто пейзажни красоти пътниците си заслужаваше да се насладят. Към тези красоти спада и един тесен пролом, в който се намираше едно място, носещо името Кай-п’а, Пеещата вода. Потокът се срива там от ръба на високи скали, шуми на късо разстояние между могъщи каменни отломки и изпълва после една малка, дълбока котловина, от която друг изход няма освен, една дупка с тръбовидна форма. Водата е прояла тук камъка. Когато след дъжд или през съответния годишен сезон потокът е придошъл и котловината е пълна, водата нахлува с голяма мощ в тази тръба и от триенето или по някакъв друг начин се пораждат звуци, наподобяващи далечна песен на човешки глас. Оттам и споменатото преди малко име.
Дирята водеше към този пролом и аз приех, че компанията е спряла там, за да чуе Пеещата вода. Стигнал в близост, изоставих следата. Не биваше да се показвам, понеже хората не бяха приятелски настроени към мен. Докато се промъквах между скали и дървета, съгледах следа от мокасин. Значи наблизо имаше индианци. Последвах предпазливо дирята. Беше забележима само за окото на един проницателен уестман и водеше право към котловината. Близо до нея дърветата от тази страна преставаха. Залегнах, за да бъда по-трудно забележим, и запълзях бавно нататък. Същевременно чух съвсем ясно звуците на Пеещата вода. Това нямаше как да не ми направи впечатление, тъй като времето от седмици бе много сухо и потокът не можеше да има толкова вода, че да създава тези тонове. Тук трябваше да се крие някоя дяволщина. Измъкнах се първо пак назад, за да си подсигуря и настаня по-наблизо коня, който бях оставил вързан доста далеч. Може би щеше да се наложи бързо да се метна на седлото. После запълзях пак напред по ръба на котловината тихо и предпазливо.
Проломът сега лежеше открит пред мен. В заден план бе привидно затворен от голите масиви на Терминус Пийк, вляво се протегляше насам едно оскъдно обрасло с червена елда и кедър възвишение и свършваше непосредствено при котловината с езерото под формата на гол, осеян с цепнатини, каменен колос, а отдясно се извисяваше сякаш досами облаците един също така процепен от оврази скален исполин. В подножието растеше група поломени от бури веймутови борове. Няколко бяха пречупени и свлечени от придошли води долу при езерцето. По-нататък, вдясно и напред, видях отстоящи далеч едно от друго дървета, между които погледът проникваше до открит тревист терен. Пътниците бивакуваха с ескорта си там. По всяка вероятност вече бяха разгледали котловината на Кай-п’а. Конете им бяха вързани наблизо. Само един, снабден с дамско седло, обикаляше свободно и опоскваше листата на малкото налични клони. Беше конят на лейди с красивите добри очи.