— Ще използваме трийсет и първи канал — това е сто трийсет и четири цяло, седемстотин двайсет и пет мегахерца. Ще определя резервната честота в последния момент и ще ти я съобщя. Позивната ми днес е „Архангел Гавриил“, плюс номера на самолета ми — трийсет и две. Другите единайсет четиринайсетки имат същата позивна със съответните си номера. По-късно ще ти пратя подробностите.
— Ами конкордите?
— Позивната на компанията за първия, 4X-LPN, е „Ел Ал“ нула-едно. За другия, 4X-LPO, е „Ел Ал“ нула-две. Така ще ги викаме от контролната кула и по честотите на „Ел Ал“. По тактическата ми честота ще използваме кодови имена, разбира се.
— Какви?
Ласков се усмихна.
— Някакъв видиотен чиновник от Цитаделата сигурно по цял ден умува над такива неща. Както и да е, пилотът на първия самолет е много религиозен младеж, затова кодовото му име е Кашер6. Вторият пилот е роден в Америка и в чест на онзи страхотен американски самолетен лозунг нула-две ще се казва крилете на Емануил.
— Ужасно.
В дневната влезе Мириам Бернщайн, облечена в безукорна лимоненожълта рокля и със сак в едната ръка, и Ричардсън се изправи. Позна красивата, известна заместник-министърка на транспорта, но беше достатъчно дипломат, за да не го покаже.
Тя се приближи до него.
— Всичко е наред, полковник, не съм проститутка. Имам право на достъп до секретни материали. Генералът е изключително дискретен човек. — Говореше на английски бавно и точно. Очевидно рядко използваше усвоения в училище език.
Американецът кимна.
Теди усети, че Ричардсън е смутен от появата й. Това го развесели. Зачуди се дали не трябва да ги запознае, ала Мириам вече се насочваше към вратата. Преди да излезе, тя се обърна към Ласков.
— Забелязах мъжете на улицата. Повиках такси. Джабари ме очаква. Трябва да побързам. Ще се видим на последното съвещание. — Мириам хвърли поглед към госта му. — Приятен ден, полковник.
Ричардсън реши да не ги оставя да си мислят, че не е наясно с положението.
— Шалом. И успех в Ню Иорк.
Мириам Бернщайн се усмихна и си тръгна.
Американският аташе погледна чашата си.
— Повече няма да пия тая помия. Ще те заведа на закуска и на път за посолството ще те оставя в Цитаделата.
Ласков кимна, отиде в спалнята и си облече тъмнозелена риза, която спокойно можеше да мине за цивилна, ако не бяха двете маслинови клончета, показващи чина му. Той извади автоматичния пистолет от пояса си, закопча ризата с една ръка и се приближи до прозореца. Двамата мъже долу бързо се извърнаха и се зазяпаха в обувките си. Мириам влезе в очакващото я такси и потегли. Теди хвърли пистолета на леглото.
Чувстваше се неспокоен. Заради вятъра. Нещо, свързано с отрицателните йони във въздуха, поне така твърдяха. Лошият вятър имаше много имена — „фьон“ в Централна Европа, „Мистрал“ в Южна Франция, „Света Ана“ в Калифорния. Тук се наричаше „хамсин“ или „шарав“. Някои хора като самия него бяха чувствителни към промените на времето и изпитваха физически и психически смущения. На 19000 метра, височината, на която щяха да летят, нямаше да има значение, но не и тук. Той се вгледа в небето. Поне денят щеше да е чудесен за полет.
2.
Абдел Маджит Джабари седеше пред чаша турско кафе и бутилка арак7.
— Не ме е срам да призная, че ужасно се страхувах — каза той. — Още малко и щях да застрелям полицай.
Мириам Бернщайн кимна. Всички бяха нервни. Беше време за ликуване, но и за сериозни опасения.
— Аз съм виновна — каза тя. — Трябваше да помисля за това.
Джабари вдигна ръка.
— Няма значение. Струва ни се, че навсякъде виждаме палестински терористи, но всъщност напоследък не са останали много.
— И тези са предостатъчни. Ти особено трябва да внимаваш. Наистина искат да те убият. — Мириам го погледна в очите. — Сигурно ти е трудно. Чужденец в чужда земя.
Той все още бе на нокти от утринната си среща.
— Не съм чужденец. Тук съм роден. За разлика от теб. — Джабари незабавно съжали за забележката си, усмихна се помирително и заговори на майчиния си език: — Ако смесиш делата си с техните, те са твои братя.
Мириам си спомни друга арабска поговорка.
— Върнах се в родното си място и извиках: „Приятели от моята младост, къде сте?“ И ехото ми отговори: „Къде сте?“ — Тя замълча за миг. — Това се отнася и за двама ни, струва ми се. Когато слязох на палестинския бряг, Абдел, тази земя стана и моя. Изгонен народ, който гони друг нещастен народ. Всичко това е толкова ужасно… толкова жестоко.