Скоро привлече вниманието на Голда Меир и двете се сприятелиха. Когато през 1974 година министър-председателката подаде оставка, стана ясно, че Мириам Бернщайн играе ролята на нейна представителна в Кнесета. С подкрепата на госпожа Меир тя бързо се издигна до заместник-министър. Великата старица отдавна вече не бе в парламента, но Мириам запази поста си по време на всички правителствени кризи. Външно изглеждаше — и тя го вярваше, — че това се дължи на изключителната й компетентност. Враговете й твърдяха, че причината за политическото й оцеляване поне отчасти се криела в поразителната й красота. Всъщност Мириам Бернщайн притежаваше невероятен инстинкт за самосъхранение, който й помагаше да издържи на високата смъртност в света на парламентарната политика. Тя не съзнаваше тази страна от характера си и ако някога й попаднеше обобщение на собствените й политически машинации или списък на хората, които политически е елиминирала, нямаше да разбере, че всичко това е нейно дело.
Винаги, когато се замислеше за помощта на госпожа Меир, в спомените й изпъкваха дребните неща, например как министър-председателката я канеше в апартамента си след нощно заседание на кабинета и й правеше кафе. Или когато министрите поискаха Мириам да приеме еврейско име в изпълнение на правителствената политика за държавните служители. Госпожа Меир — преди госпожа Майерсон — разбираше нежеланието й да прекъсне единствената връзка с миналото и подкрепи отказа й.
Някои смятаха, че готвят Мириам Бернщайн за бъдеща министър-председателка, ала самата тя отхвърляше такива амбиции. И все пак се твърдеше, че госпожа Меир била назначена за премиер тъкмо защото не желаела този пост. Израелците обичаха да издигат личности, които не се стремят към власт. Така беше по-безопасно.
Сега й бяха възложили нещо, за което отдавна копнееше — делегат на мирната конференция. Допреди няколко месеца такава длъжност изобщо не съществуваше, но тя винаги бе знаела, че някой ден мечтите й ще се сбъднат.
В Ню Йорк й предстояха много задачи, имаше и лична работа. Йосеф бе изчезнал преди три години. Чудеше се дали когато отиде в Америка, ще успее да научи от арабите нещо за съдбата му.
Джабари забеляза някакъв смут пред кафенето и инстинктивно бръкна в джоба си.
Мириам Бернщайн не обърна внимание и продължи да говори.
— Народът избра правителство, готово на отстъпки в замяна на сигурни гаранции, Абдел. Ние показахме на света, че няма да се предадем. Садат беше един от първите съвременни арабски лидери, които го разбраха. И той дойде в Йерусалим по стъпките на безброй други, които още от началото на писаната история са търсили там мир, и в същото време сложи край на трийсетгодишна политика. — Тя се наведе напред. — Ние се борихме упорито и спечелихме уважението на много държави. Врагът вече не стои пред вратата ни. Дългата обсада свърши. Започват преговорите.
— Надявам се — каза Джабари и погледна над рамото й към тълпата на улицата.
— Ами ти, Абдел? — Арабинът усети дланта й върху ръката си. — Ако основат палестинска държава, ще отидеш ли там?
Джабари се замисли.
— Аз съм депутат от Кнесета. В новата Палестина едва ли ще ме посрещнат с разтворени обятия. — Той протегна обезобразената си ръка. — Но въпреки това навярно ще рискувам. Кой знае, може би там ще се събера със семейството си.
Мириам Бернщайн съжали, че е задала въпроса.
— Е, в бъдеще на всички ще ни се наложи да взимаме съдбоносни решения. Важното сега е, че заминаваме за Ню Йорк, за да преговаряме за траен мир.
Джабари кимна.
— Да. И трябва да действаме бързо, докато и двете страни са настроени позитивно. Все ме е страх, че нещо ще се случи и ще провали всичко. Някакъв инцидент. Недоразумение. — Той се наведе напред. — Всички звезди — обществени, исторически, икономически, военни и политически — вещаят мир в Светите земи, както никога от хилядолетия насам. И е пролет. Така че трябва да преговаряме. Нали? — Арабинът се изправи. — Но ми се ще вече да бяхме в Ню Йорк и конференцията да е започнала. — Той погледна към улицата. — Струва ми се, че самолетите ни пристигат. Да идем да погледнем.
Посетителите на кафенето се изсипваха навън. От север към летище Лод се приближаваха два конкорда. Когато първият започна да се спуска, хората видяха на бялата опашка синята звезда на Давид. В смесената арабско-еврейска тълпа се разнесоха отделни ръкопляскания.
Самолетът мина пред слънцето и Мириам Бернщайн заслони очи с длан. В равнината зад летището се издигаха Самарските хълмове. Тя забеляза, че през нощта са разцъфтели бадемите — склоновете бяха осеяни с розово-бели облаци. Нежнозелените подножия бяха покрити с яркочервени анемони, кремави лупини и жълти маргаритки. Чудото на възраждането се беше случило и наред с дивите цветя, събудени от хамсина, в Светите земи се възцаряваше мир.