През целия ден бяха пристигали таксита и частни автомобили, возещи добре облечени мъже и жени, които охраната бързо въвеждаше във ВИП-чакалнята или офиса на отдела за сигурност на „Ел Ал“ на последния етаж.
В отсрещния край на пистата се издигаха няколко военни сгради. Командоси в камуфлажни униформи бяха вдигнати в бойна готовност. Зад постройките чакаха дванайсет американски F-14 „Томкат“. Техници и оръжейници работеха по изтребителите и разговаряха с пилотите.
Пътят от Йерусалим минаваше през Лод и древния мюсюлмански квартал Рамла, за да продължи към летището. От сутринта местните жители бяха забелязали необичайно натоварения цивилен и военен трафик. В миналото такова раздвижване предвещаваше поредната криза. Този път не бе така.
Гръцката източноправославна черква „Св. Георги“ в Лод беше пълна с араби християни и потомци на кръстоносци и византийци. Нямаше специална служба, но хората идваха, привлечени от желанието да споделят особения момент с други и по някакъв начин да вземат участие в събитията, които щяха да променят живота им.
В градските синагоги мъжете седяха на групички още часове преди вечерната служба и тихо приказваха помежду си. На пазарния площад край „Св. Георги“ еврейски жени пазаруваха за шабат. Пазарлъците като че ли бяха по-оживени и весели, отколкото обикновено в петък следобед.
На площада пред голямата джамия „Джами-ел-Кебир“ в Рамла се тълпяха огромни навалици дълго преди мюезинът да призове правоверните на молитва.
Арабският пазар също гъмжеше от народ, но тук бе по-шумно, отколкото в Лод. По улиците можеха да се видят всякакви превозни средства, от роувъри и буици до арабски жребци и камили.
Палестинските терористи във военния затвор „Рамла“ се надяваха, че скоро ще освободят поне неколцина от тях.
Навсякъде другаде в Израел и Близкия изток цареше същото настроение. В тази част на света по едно или друго време се бяха срещали всички велики сили и бяха превръщали района в бойно поле. Да се опитваш да живееш мирно, казваше една местна поговорка, е все едно да спиш насред кръстопът. Безброй огромни армии бяха прегазвали това петънце на картата, известно като Светите земи. Ала из тези наглед голи хълмове и пустини далеч не се бяха сблъсквали само войски. Битките на различни идеологии и религии бяха оставили след себе си морета от кръв. Почти всички източни и западни култури бяха представени с древни руини, изправени като надгробни камъни в пустошта или заровени като трупове в пръстта. В съвременен Израел беше трудно да копаеш, без да откриеш останки, а сред тях — човешки кости.
Рамла и Лод символизираха мъчителната история на древната земя — разделението и единството на модерен Израел. Те отразяваха настроенията на сложната многоетническа държава. Надежда без ликуване. Отчаяние без сълзи.
Началникът на отдела за сигурност на „Ел Ал“ Яков Хауснер затвори телефона и се обърна към младия си помощник Мати Ядин.
— Кога ще престанат да ми досаждат тези копелета?
— Кои копелета, шефе? — попита Ядин.
Хауснер избърса някаква прашинка от бюрото в стил Луи XV. Бе мебелирал кабинета си със собствени средства и обичаше да го поддържа в безукорен ред. После отиде до френския прозорец, който гледаше към рампата, и разтвори тежките кадифени завеси.
— Всичките. — Яков махна с ръка, за да покаже, че говори за света като цяло. — Обадиха се от Цитаделата. Малко били обезпокоени.
— Не ги обвинявам.
Хауснер студено изгледа Ядин.
Младият мъж се усмихна и съчувствено кимна. Работата беше тежка — най-меко казано. През последните няколко седмици животът на всички от охраната се бе превърнал в истински ад. Той продължи да наблюдава лицето на шефа си, докато очите на Хауснер блуждаеха някъде навън.
Яков Хауснер бе дете на Петата алия, петата емигрантска вълна в Палестина. Тя се състоеше главно от немски евреи, напуснали домовете си, за да се завърнат в древната си родина след идването на Хитлер на власт през 1933 година. Бяха късметлии или навярно далновидни. Всички се спасиха от холокоста в Европа, докато все още имаха възможност. Освен това бяха заможни и образовани и носеха със себе си толкова нужните капитали и умения. Мнозина от тях се заселиха около старата немска колония в пристанищния град Хайфа и просперираха.
След избухването на Втората световна война седемнайсетгодишният Хауснер постъпи в Ми-6, британската разузнавателна служба. Обучен от англичани, той се отнасяше към работата си по същия начин като наставниците си — от позициите на дилетант. Но подобно на много други британски шпиони, Яков беше изключително добър в областта си. Въпреки че я смяташе за необходимо зло по време на война. Той бе богат младеж, който изглеждаше и се държеше като всякакъв друг, но не и таен агент.