— Питър!
Не получи отговор. От раната на гърдите му не излизаха мехурчета, което означаваше, че или е затворена, или е мъртъв.
Конкордът се държеше над водата най-вече заради огромната площ на крилете си, ала пилотът разбираше, че това няма да продължи още дълго. Вълните вече ги заливаха. Водата в отсеците под пода теглеше самолета надолу, тежките двигатели силно накланяха разбитата опашка. Бекер усещаше, че носът започва да се издига.
Вратата на пилотската кабина рязко се отвори и вътре влетя Яков Лайбер.
— Капитане, в задното багажно… — Той видя отпуснатите на седалките си Кан и Бург.
Давид забеляза, че сега, когато отново имаше нужда от професионалните му способности, Лайбер напълно е възвърнал самообладанието си.
— Продължавай, стюард. Докладвай.
— Слушам. Задното багажно отделение е залято и евакуирах само… потенциалните самоубийци. Виждам вода в отсеците под пода. Освен това не знам нищо за Алперн. Мисля, че когато се спуснахме по склона, беше на опашката.
Бекер кимна.
— Добре. Прати Бет Абрамс и още някой да се погрижат за Кан и господин Бург. После накарай всички да си сложат останалите спасителни жилетки, ако вече не са го направили. И ми докладвай по-подробно за състоянието на самолета.
— Ясно. — Лайбер тичешком се върна отзад. Пътниците бяха преживели падането почти без драскотина, но уплашено гледаха към шестте изхода и започваха да се трупат около тях. Яков откри Бет Абрамс седнала при Мириам Бернщайн, прошепна й нещо, после продължи и отиде при Естер Аронсон и външния министър.
Бет Абрамс, Естер Аронсон и Ариел Вайцман бързо се насочиха към пилотската кабина. Двете жени незабавно разкопчаха коланите на Бург и го понесоха към пътническото отделение.
Външният министър се наведе над рамото на Бекер.
— Потъваме ли?
Давид изчака да останат сами.
— Да. Потъваме. Ако потънем изведнъж, ще се удавим. Навярно е най-добре да наредите на всички незабавно да се евакуират.
— Но ранените…
— Сложете им спасителни жилетки, господин министър. Не могат да останат тук.
— Няма ли начин да стигнем до брега?
Бекер се обърна към страничния прозорец. Наляво се издигаха могилите на Вавилон и цитаделата, където беше смятал, че ще срещне края си. На ръба на гласиса стояха неколцина десантници, други му махаха от подножието. Някои бяха спуснали гумени салове във водата и се опитваха да настигнат конкорда. В далечината на западния бряг видя малък кей, на който също имаше израелски войници. Ала самолетът беше попаднал в основното течение на Ефрат. Допреди десетина минути тази възможност му се бе струвала абсолютно маловажна. Ако останеха на повърхността още известно време, огромният корпус можеше сам да се отклони към брега. Но нямаше да останат на повърхността.
— Стигнахме толкова надалеч — каза той.
— И сме толкова близо — отвърна Ариел Вайцман. — И не сме стигнали толкова надалеч, за да се издавим като плъхове в тая проклета река.
— Хауснер успя ли да се качи на борда? — попита Бекер.
— Не. Остана на могилата.
Пилотът кимна.
— Как е Мириам… госпожа Бернщайн?
Вайцман го стрелна с поглед и отвърна официално:
— Ще се оправи, капитане.
Когато двете жени изнесоха и Питър Кан, Давид се втренчи в кървавата вода на пода и каза:
— Салем Хамади беше тук.
— Какво?
— Нищо. Просто разсъждавах на глас. — Той се загледа в плъзгащите се покрай тях брегове. Самолетът се движеше по-бавно. Очевидно натежаваше. Някой — десантниците, пилотите на изтребителите или самият той — бързо трябваше да измисли изход.
Бекер се отпусна на облегалката. Едва бе свикнал да седи в наклонената напред кабина, а сега носът се издигаше нагоре. Странно, че тези дребни неудобства изглеждаха толкова сериозни по време на криза. Опита да включи радиостанцията, макар да знаеше, че няма електричество.
— Аз съм капитанът и мога да наредя на хората да се евакуират, ако вие предпочитате да не го правите, господин министър — каза той.
— Ще имаме ли време да се евакуираме, когато разберем, че потъваме?
— Ние вече потъваме, господин министър.
Вайцман се загледа към кея в далечината, после се обърна към страничния прозорец. Гумените салове се приближаваха.
— Ще изчакаме — колебливо рече той.
— Добре. — Пилотът се отпусна и зарея очи навън. Бяха постигнали забележителни успехи, ала находчивостта и хитростите най-после бяха свършили. Въпреки че приличаше на гигантска водна птица, конкордът не беше създаден да плава.