Имаше мъртви и сред секретарите, преводачите и сътрудниците. Четиримата убити от наблюдателните постове, плюс онези, които щяха да умрат преди да кацнат в Йерусалим. Но Бург не познаваше всички и това го радваше, защото в сърцето му нямаше място за повече скръб.
И изчезналите. Това беше най-жестоката статистика. Дали да тъгуваш за смъртта им, или да се надяваш, че лежат някъде и страдат, но са живи? Дали да се молиш да са затворени в някой адски арабски зандан? Мириам Бернщайн можеше да отговори на тези въпроси по-добре от останалите. Вече трябваше да се моли за двама.
Наоми Хабер липсваше. Никой нямаше представа какво се е случило с нея. Някои предполагаха, че се е спуснала по склона и е успяла да се приближи достатъчно, за да застреля Моше Каплан. Всички бяха чули изстрела и наистина не беше логично мъчителите на Каплан изведнъж да са се смилили над него. Но къде бе тя? Десантниците не я бяха намерили.
И Джон Маклуър. Агентът беше изчезнал. Бург разбираше света на Маклуър, защото самият той живееше в него. В този свят бе възможно всичко, но дори според техните стандарти беше малко странно да се скриеш от собствените си спасители. Дали той бе убил Ричардсън? Подозираше, че е така, и знаеше причината. Лекарите от другия самолет бяха съобщили, че в тялото му не е имало куршум. Бил изстрелян от упор и излязъл от другата страна.
Но къде беше Маклуър? Навярно вече в американското посолство в Багдад или в дома на свръзката на ЦРУ в Хила. Някой ден щеше да се появи в ролята на архивист в библиотеката на Информационната служба на САЩ в Бейрут. Винаги се появяваха така.
Майор Барток го попита дали познава добре Яков Хауснер.
— Беше ли истински водач?
— Категорично. — Хауснер. Къде бе Яков Хауснер? Навярно мъртъв. Дали някога щяха да разберат?
Този човек беше толкова сложен, че смъртта му — или изчезването му — пораждаше сложни чувства. Оставането му на хълма не можеше да се свърже просто с желанието му лично да отмъсти на Ахмед Риш. Той бе искал да умре, но беше искал и да живее. С такъв облог нямаше начин да изгуби. А Хауснер беше роден победител. Завръщането в Йерусалим щеше да го подложи на въпроси, на които не би желал да отговори никой изключително горд човек. И той бе останал.
Мириам Бернщайн седеше на пода, опряла гръб на стената и подпряла брадичка на коленете си. Тихото бръмчене на двигателите я унасяше. Външният министър си почиваше на брезентова пейка до нея. Еуфорията бе преминала. Повечето други около нея заспиваха. Неколцина все още бяха възбудени и се опитваха да приказват на хора, които бяха почти в безсъзнание. Дори войниците не искаха да слушат и разговарят и се бяха отделили при опашката. Миришеше на тела, анестетици и лекарства.
Мириам погледна към Давид Бекер, който седеше недалеч от нея. Не спеше, но мислите му очевидно блуждаеха надалеч. Имаше много герои, но ако тя трябваше да избира, определено щеше да се спре на него. Той беше приел професионалната похвала на капитан Гайс и лейтенант Щерн със скромност и почти момчешко удоволствие. Красив летец. Съвършеният герой. В Йерусалим го очакваха царски почести. Щеше да му помогне и американският му произход. Тя се зазяпа в лицето му. Изглеждаше самотен.
Бекер се откъсна от унеса си, видя, че тя го гледа, опита се да се усмихне, но разбра, че не е успял, и се прокашля.
— Изгубихме нашия дневник.
— А моята хроника сигурно е била взривена от бомба.
— Не сме много добри книжници.
— Такава беше идеята.
— Да. — Давид се усмихна и затвори очи.
Мириам видя, че е заспал, и реши да последва примера му.
Външният министър се наведе към нея и я потупа по рамото.
— Ще трябва да подготвим общо изявление. И най-важното, трябва да разграничим случилото се тук от мирната конференция. Трябва да възродим духа на идеята и да… — Той махна с ръка и не довърши изречението.
Мириам Бернщайн го погледна и каза: