— Няма да дойда в Ню Йорк с вас.
Вайцман се сепна.
— Защо?
— Не вярвам в мирната конференция.
— Глупости.
Тя сви рамене. Какво щеше да я посъветва Яков Хауснер? Винаги се бе отнасял цинично към мирната мисия, но навярно би й препоръчал да отиде и да им даде да разберат, че с нея не се преговаря лесно. Ако разчитаха на Мириам като най-слабо звено в израелската делегация, арабите щяха да се разочароват.
— След ден-два ще си на друго мнение, Мириам.
— Навярно. — Не й се спореше. Тя чу гласа на Естер Аронсон, който идваше някъде от средната част на огромния отсек. Момичето четеше от Иеремия:
— „… защото ето, Аз ще избавя тебе от далечната земя и племето ти — от земята на пленството; и ще се върне Иаков…“47 — Племето? Неговото потомство? Неговото потомство от Вавилон? Може би. Мириам, неволно докосна корема си.
Външният министър отново я потупа по рамото.
— Казах, че… неговата постъпка наистина беше себеотрицателна и алтруистична — имам предвид това, че остана и забави ашбалите.
Мириам се насили да се усмихне.
— Алтруистична ли? Яков Хауснер не знаеше значението на тази дума. Не, беше чисто егоистична, уверявам ви. Не искаше да го разследват — не само заради бомбите, но и заради ръководството му, заради узурпирането на властта и заради всички убити, докато командваше той. Предпочел е да умре, отколкото да го изправят на подсъдимата скамейка. — Тя отново се опита да се усмихне, но по лицето й потекоха сълзи.
Ариел Вайцман се почувства неловко и пак я потупа, този път по ръката.
— Успокой се, може да не е убит.
Мириам се замисли за мъжа си. Същото й повтаряха и за него. А в Европа все още имаше евреи, които лепяха обяви по таблата за съобщения в търсене на съпрузи, жени, синове и дъщери след толкова много години. Тя погледна Вайцман и лицето й стана твърдо като камък.
— Мъртъв е, по дяволите! Мъртъв. Проклет да е, че се отказа от живота си. — Мириам зарови лице в шепи и се разрида.
И двамата бяха мъртви и нямаха гробове, на които да иде, също като родителите й, сестра й и втория й баща. В миналото й нямаше нищо осезаемо, нищо, което да може да докосне. Сякаш тези хора изобщо не бяха съществували толкова много от местата, които свързваше с тях, бяха извън нейния свят. Европа. Вавилон. Изпълни я непреодолима скръб. Яков й беше казал да вика и крещи, да покаже на света как страда, ала тя не можеше и нямаше да го направи. И даже да го направеше, това нямаше да облекчи болката. Само да не й бе признавал, че я обича. Тогава щеше да й е много по-лесно да го преодолее като временна страст, неувереност или нещо друго. Само не истината.
Някой пак я потупа по рамото и Мириам вдигна глава. Усмихваше й се млад пилот, който й подаде лист хартия.
— Радиограма.
Няколко секунди тя само я гледаше, после я разгърна и прочете надрасканите с молив думи. „Обичам те. Теди.“
— Ще отговорите ли?
Мириам избърса очите си, поколеба се, после поклати глава.
— Не. Благодаря.
Изненаданият пилот се обърна и се отдалечи.
Тя отново прочете бележката и я прибра в джоба си. Пръстите й докоснаха сребърната звезда от Яков. Мириам извади ръката си. Щеше да провери за потомството на Яков преди да се срещне с Теди Ласков.
Теди Ласков за последен път прелетя над Вавилон. На земята като че ли не помръдваше нищо друго, освен вятъра, пясъка и самотен мъж на магаре, който пътуваше на запад през заливните тераси и гледаше нагоре към небето. Големият синьо-бял конкорд лежеше до кея на Ума. „Би трябвало да изглежда още по-нелепо на това място“ — помисли си Теди. Селото и самолетът бяха кулминацията на две хиляди и петстотин години отделно развитие и все пак ги свързваше нещо общо.
Ласков рязко зави и пое на запад, надалеч от люлката на цивилизацията, надалеч от земята на плена, над пустинята Шамия към Йерусалим. Подвижните криле на изтребителя му, преди разперени за битка, сега бяха свити като пелерина.
След няколко минути настигна двата транспортни самолета.
Мириам не бе отговорила на публичната проява на любовта му и той се чувстваше малко глупаво. Ласков се стрелна между двата C-130, зави, набра скорост и разпери криле, за да може да лети по-бавно. Отново мина покрай тях и махна с ръка в кабината си.
Хората зад всички илюминатори също започнаха да му махат.
Мириам Бернщайн колебливо се изправи, застана до другите, които гледаха навън, и със закъснение махна на изтребителя. После се обърна, отпусна се на пода и заспа още преди да е легнала. Давид Бекер я зави с одеяло.