— Готово е за затваряне, нали?
Анри Лавал се наведе над преградата, насочи мощното си фенерче към заострената опашна част и бегло я огледа. С другата си ръка взе графика от арабина и бързо прелисти страниците. Човек не можеше да има вяра на тези алжирци. После повторно прочете графика. Всеки инспектор поставяше свой собствен знак. Проверките на електрическата, хидравличната и зарядната система бяха завършени. Неговата също.
— Да. Всичко е готово — отвърна той.
— И електрическата система ли? — попита Саламех.
— Да. Да. Отлично си се справил. Готово е. Може да се затваря. — Лавал му върна графика, пожела му лека нощ и си тръгна.
— Благодаря ви, инспекторе. — Нури закачи графика на колана си и предпазливо се запромъква под опорните греди. След няколко секунди скришом хвърли поглед през рамо. Инспектор Лавал го нямаше. Шестимата работници в корпуса събраха инструментите си и се спуснаха по скелето. Някой изключи повечето работни лампи в пътническото отделение и в опашната част стана още по-тъмно.
Нури Саламех насочи фенерчето си към кухата опашка, бавно се заизкачва по опорите, стигна почти до самия край на самолета и извади от страничния си джоб черна кутия, не по-голяма от пакет цигари. Устройството имаше метална плочка с фалшив идентификационен номер SFNEA#CD-3265-21.
От друг джоб взе тубичка лепило, изстиска малко върху алуминиевата облицовка, силно притисна кутията към корпуса на самолета и я подържа няколко секунди. После изтегли от единия й край антена и я завъртя така, че да не се допира до металната стена на опашката.
Алжирецът безшумно прехвърли тежестта си върху другия си крак и опря гръб в една от гредите. По челото му отново бе избила пот.
С помощта на ножче Саламех оголи изолацията на част от зелен кабел с черни знаци, който водеше към навигационната лампа на опашката, и извади от джоба си парче подобен проводник. За единия му край бе закачен малък метален цилиндър с големината на цигара „Голоаз“. Той свърза проводника с навигационната лампа и внимателно залепи около връзката изолирбанд.
После бавно се спусна по скелето, като прокарваше зеления кабел по сноп пъстроцветни проводници. Накрая пусна жицата между кръстосаните подпори, легна по корем върху студения алуминий и протегна ръка към единайсетия резервоар. През няколкото липсващи плочки на корпуса можеше да види главите на работниците, които минаваха под големия самолет. Потта се стичаше от челото му и Нури си представи, че капе върху тях, ала никой не погледна нагоре.
От друг джоб Саламех извади топка бяла, напомняща на маджун материя, която тежеше около половин килограм, предпазливо я залепи върху резервоара, откри висящия метален цилиндър и силно го натисна, за да потъне в топката. Звънецът за края на смяната високо отекна и го стресна.
Алжирецът бързо се изправи и избърса лепкавата пот от лицето и шията си. Цялото му тяло трепереше. Запълзя през подпорите към недовършения участък от опашката, измъкна се навън и скочи върху платформата на скелето. Всичко това му отне по-малко от четири минути, макар да му се струваше, че е изминала цяла вечност.
На платформата се качиха двама монтьори от нощната смяна и любопитно го погледнаха.
Единият беше французин, другият — алжирец. Сънародникът му се обърна към него на френски.
— Готово ли е? — Той протегна ръка.
Нури за миг се смути, после видя, че двамата мъже гледат графика на колана му. Той бързо го откачи и им го подаде.
— Да. Да. Готово е. Електрическата система. Хидравликата. Всичко е проверено. Можете да затваряте.
Монтьорите прегледаха списъка с инспекциите, кимнаха и се заеха да подготвят алуминиевите плочки, нитовете и занитващите устройства. Известно време Саламех продължи да ги наблюдава, а когато усети, че коленете му престават да треперят, неуверено се спусна по стълбата и вкара работната си карта в апарата за отчитане на часа на напускане.
Нури Саламех се качи на един от автобусите и тихо седна сред работниците, които пиеха вино направо от бутилките.
Слезе в центъра на Сен Назар и закрачи по лъкатушните павирани улици към своя пълен с хлебарки апартамент на втория етаж над стара месарница. Поздрави на арабски жена си и четирите си деца и им съобщи, че трябвало да го почакат за вечеря, тъй като имал важна работа.
Взе велосипеда си от тъмната тясна площадка на стълбището и подкара към кея, където Лоара се вливаше в Бискайския залив. Гумите имаха нужда от напомпване и той тихо ругаеше, докато колелото подскачаше по неравния калдъръм.